— Говорел немски, унгарски, словашки. Бил назначен за преводач в командването — Съюзническата контролна комисия. „Четирима мъже в джипа“. Помниш ли?
Спиърсън поклати глава.
— Към края на пътуването те открили, че ефрейтор Кул души из тогавашна Чехословакия, Унгария и Източна Германия. Това, което ти разказвам, се случва през 1949-та. Би трябвало да го предадат на военен съд, но някой в ЦРУ имал достатъчно ум в главата и се сетил да му предложи сделка. Ако бил готов да служи, не се уточнява естеството на службата, когато бъде повикан, не само че няма да бъде предаден на военен съд, но ще му позволят да остане във Виена, за да спаси, каквото е възможно, от бизнеса на семейството, дори ще му бъде оказана помощ и съдействие. Той се съгласил. Нямам представа какво е правил между 49-та и 56-та, но бил от такава огромна помощ по време на въстанието в Унгария, че Агенцията започнала да му плаща редовна заплата, като на редови служител, и така продължило чак досега.
— Значи е бил шпионин през всичкото това време, така ли?
— Не е в смисъла на Джеймс Бонд. Работата му — ако се замислиш за момент, ще разбереш колко ценна е била — била да набелязва хора, които могат да бъдат вербувани. Той не се занимавал със самото вербуване. Просто набелязвал обектите. Сприятелявал се с тях, научавал какви са достойнствата и слабостите им, след което предавал информацията в централата. Дипломатическите и разузнавателните служби на бившия Съветски съюз и сателитите му, както и западните страни, имат склонност — също като нас — да местят хората си в тази сфера на дейност. В този случай, Източна Европа. Една задача била във Варшава, следващата във Виена, за третата ги изпращали в Рим, по-късно в Будапеща, накрая отново във Виена…
— Значи ние не ги вербуваме на място, а някъде другаде.
— Именно. Бил му издаден австрийски паспорт. Същото се случило и с много бивши унгарци, които така и не успели да получат унгарски документи. Установил се във Виена като наследника на сладкарска верига „Кулхаус“. Прикритието било съвършено. Когато Стената падна, никой не се учудил, че „Кулхаус“ започват да се появяват в Прага, Будапеща и къде ли още не, и на никого не му минало през ум, че в пътуванията на Кърт Кул из цяла Източна Европа има нещо подозрително. Нали трябвало да следи как върви бизнесът му.
— Очевидно някой е надушил нещо — отбеляза Спиърсън. — След като е бил убит.
— Никой не обвинява никого в глупост или недоглеждане. Трябваше обаче да се сетим, че той ще изгори… Господи, та той вършеше тази работа вече петдесет години. Но пък не възприемаше нещата по този начин. Опитах се да го предупредя какво да очаква.
— Ти си поддържала връзка с него?
Тя кимна.
— Веднъж в седмицата. Срещахме се в сладкарница „Кулхаус“ в Грабен. Често ме канеше в задната стая, за да пием кафе със сметана. Ще отида на погребението му. Сигурно службата ще се проведе в „Свети Стефан“. През годините той си бе създал доста влиятелни приятели. Смятам да отида като редовна клиентка, не като съветничка по консулските въпроси.
— А аз какво да правя?
— Надявам се да не направиш нищо. Просто прецених, че е редно да знаеш кой е бил в действителност и с какво се е занимавал, вместо да останеш неприятно изненадан, когато прочетеш пикантериите на първа страница на виенския „Тагес Цайтунг“.
(Пет)
Според Лиъм Дъфи — нисък, мускулест, рус трийсет и девет годишен мъж — в ресторант „Ока“ имаше много неща, които да препоръчаш в адски горещата Бъдни вечер, като се започне с факта, че беше отворен чак до седем. Повечето от другите ресторанти в тази страна на убедени католици затваряха веднага след като минеше обедът, за да празнуват нощта преди святото Рождество Христово.
Храната бе добра, но основната причина, която той изтъкна пред Моника, съпругата му, когато предложи да отскочат до „Ока“ в „Пилар“, вместо да остават в апартамента в Барио Норте, бе гъската.
„Ока“ се намираше непосредствено до кънтри клуба „Фарм“. Точно отстрани на вратата на охраняемия квартал от просторни къщи, непосредствено зад ресторанта се намираше малко езерце, в което отглеждаха огромно ято гъски.