— Сигурно — отвърна Чарли и с нежелание седна до кучето.
(Пет)
Александър Певснер, висок, тъмнокос мъж в ленени панталон и сако и жълта блуза с яка, ги очакваше под големия полилей в просторното антре.
— Доста килограми си свалил, Херман — поздрави Кастило на немски, — май и косата ти е пооредяла. Да не би тук, в „Каринхол“, да са те сложили на диета? Само вурстчета, а?
Певснер се усмихна с известно нежелание.
— Честно да ти кажа, има моменти, когато на човек му се иска да не вижда никога повече скъпите си стари приятели — отвърна Певснер на руски. — Сега моментът е точно такъв.
— Обичам те, Александър — рече Кастило. — Надявам се да не тръгнеш да ме целуваш.
— Не се бой. Къде е червенокосата?
— Каква червенокоса?
— С която пристигна в малкото самолетче.
— Един джентълмен никога не обсъжда любовния си живот. Майка ти не те ли е научила? — Вдигна кученцето и посочи Макс. — Освен това, вече имам доверие единствено и само на кучетата.
Певснер не обърна внимание на думите му.
— Как е… раната ти?
— Кракът ми е добре, докато задникът ми не съвсем. Благодаря ти, че попита.
— Ти си напълно невъзможен!
— Това означава ли, че няма да ми предложиш напитка?
— След като се убедих, че не ми водиш някой навлек, за мен ще бъде чест, ако изпиеш с нас с Ана по чаша шампанско. — Певснер посочи отворената врата на библиотеката.
— Къде е статуята? — попита Кастило, докато оглеждаше фоайето. — Не трябваше ли да е край стълбите?
— Каква статуя? — попита веднага Певснер, след това усети, че Чарли се шегува.
— На Ленин — обясни Кастило. — За да докажеш, че не си купил имението от възхищение към вече покойните Reichsforst-und-Jogermeister.
Той козирува като истински нацист.
— Чарли, да не би още отсега да започна с шегите? — попита на руски слаба, висока блондинка тъкмо когато влизаха в библиотеката.
— Шеги ли? — ахна Кастило, пристъпи към нея и я целуна по бузата. — Що е то? Ходи като пате, говори като пате, има си къща, направена по плановете на ловната хижа на Херман Гьоринг…
— Научихме едва след като я купихме. Знаеш много добре — прекъсна го тя и се разсмя. Премести поглед към ръцете на Кастило. — Какво ще правиш с това кученце?
— Опитвам се да се отърва от него — отвърна Кастило. — Случайно да ви се намира някоя млада госпожица, за предпочитане на тринайсет, която ще му се зарадва?
— Сериозно ли говориш? Донесъл си го за Елена? Какво е?
Кастило посочи Макс.
— Малко Макс-че. Обиколило е Марбург, Германия и Виена — обясни Кастило, без да откъсва поглед от Певснер, и никак не се учуди, когато забеляза, че очите на руснака станаха леденостудени.
— Дай да го видя. — Ана протегна ръце, пое кутрето и потри носа си в неговия. — Чарли, страхотен е! Елена ще полудее от радост. Много ти благодаря!
— Малкото конче бащата ли е? — попита Певснер и посочи Макс. — И това ли ще стане същото?
— Абсолютно.
Ана посегна към телефона, изчака момент и нареди:
— Помоли децата да дойдат в библиотеката, ако обичаш. — Затвори и се обърна към Кастило. — Алек каза, че сигурно ще доведеш някого и…
— Знам — прекъсна я той. — Съпругът ти винаги мисли най-лошото за мен.
— Ходи като пате, говори като пате… — повтори думите му Певснер.
Кастило се разсмя.
Една прислужница внесе количка, отрупана с напитки.
— Какво да ти предложим, Чарли?
— Днес се чувствам като руснак. Това водка ли е?
— Как я искаш? — попита Певснер.
— Ако ми налееш в чаша, няма да е зле — отвърна напълно сериозно Кастило.
Ана се разсмя.
— Питам студена, с лед или стайна температура — поклати глава Певснер.
— Студена, ако обичаш — кимна Чарли.
Певснер вдигна заповеднически пръст към прислужницата и й нареди на испански да донесе бутилката от фризера.
— Испанският ти е станал по-добър — отбеляза Кастило.
— По-добър от какво? — попита подозрително домакинът.
— По-добър, отколкото беше преди — отвърна Кастило.
— То с какво се храни? — попита Ана.
— С бебешки глезотии — отвърна Кастило и извади от джоба на сакото си плик и го остави на малката маса. — Имам още в хотела. Увериха ме, че такава храна се продавала в супермаркетите. Марката е „Ройъл Канин“ за много големи кучета. Макс я харесва.
— Трябва да си запиша — отвърна Ана и отиде до старинното писалище, което сякаш бе взето от Лувъра.
— Нещо не мога да си те представя, приятелю Чарли, как обикаляш земното кълбо и разнасяш кутре — призна Певснер.
— Малкият събужда бащинските ми инстинкти — избъбри бързо Кастило.