— Какво си правил в Германия? Да не би да си решил да навестиш родния дом?
— Ходих на погребение.
— Колко тъжно — отвърна Ана. — На близък човек ли?
— Служител — отвърна Чарли и срещна погледа на Певснер. — Починал внезапно.
Трите деца влязоха в стаята и много любезно и срамежливо поздравиха Кастило. Момичето го целуна по бузата, а по-голямото момче му подаде ръка.
— Ами това кученце откъде се взе? — попита Елена Певснер. Пое мъника от майка си, вдигна го, за да му огледа коремчето, и заяви: — Великолепен е. Как се казва?
— Ти решаваш, миличка — отвърна Чарли.
Трябваше й почти цяла минута, за да разбере смисъла на думите му.
— Наистина ли?
Той кимна.
— О, Чарли, много ти благодаря.
— Миличка — продължи Чарли и взе плика с кучешка храна. — Занеси го някъде, намери две купички, сложи ги върху вестник, в едната налей вода, а храната пресипи в другата.
— Колко да му дам?
— Миличка, имаш късмет. Кучетата са като хората. Някои са истински прасета и ядат всичко, което им се даде, след това им става лошо и повръщат. Другите, като Макс и безименното кутре, са джентълмени. Ядат само колкото им е необходимо и когато са гладни.
„Господи, очите й греят!“
„Също като на Ранди.“
„Направих нещо чудесно.“
„Само че нали хората са казали, че нито едно добро дело не остава ненаказано…“
Прислужницата се върна с бутилка водка, поставена в охладител, пълен с лед.
— Макс може ли да дойде? — попита Александър, голямото момче.
— Стига да ми го върнеш — съгласи се Кастило.
Децата излязоха от стаята. Макс заситни след тях.
— Направи нещо чудесно, Чарли — призна Певснер, докато подаваше на Чарли малка чаша водка. — Благодаря ти.
— Братчето му е при сина ми — обясни Кастило. — Мислех, че на Елена ще й допадне.
— Видял си се със сина си? — попита Ана.
— Дядо му го доведе в ранчото ни, за да ловят пъдпъдъци. Отидох с тях, а после започнах да го уча да лети.
— Той не знае, нали? — попита тихо Ана.
Кастило поклати глава.
— О, Чарли! — възкликна Ана, погали го по бузата и го целуна. — Много съжалявам.
Кастило сви рамене.
— И аз, но няма друг начин.
— Ще бъде ли цинично, ако призная подозрението си, че не си дошъл единствено за да донесеш кучето на децата? — попита Певснер.
— Алек! — повиши глас Ана.
— Не знам дали си циничен. Подобно отношение се очаква от един опричник. Знам, че сте предпазливи дори когато става въпрос за приятели. Може би най-подозрително се отнасяте към приятелите си.
„Ако погледите могат да замразяват, досега да съм по-студен от бутилката водка.“
Той вдигна чашата и я изпи на един дъх.
— Да си жив и здрав, Алек!
Ана бе пребледняла.
— Какво каза? — попита студено Певснер.
— За кое?
— Върви по дяволите, Чарли!
— Не би трябвало да имаш тайни от приятелите си — заяви Кастило. — Ти си ми казвал тези думи. При това неведнъж.
— Стъпил си върху много тънък лед, приятелю Чарли.
— Като стана дума за лед — вдигна чашата си Кастило. — Точно от лед имам нужда. Може ли още една?
Той пристъпи към бутилката и си наля пълна чаша.
— Да ти налея ли и на теб? Май имаш нужда — заяви Чарли, след това попита: — Защо не си ми казал, че си виден член на опричнината?
— Беше — поправи го тихо Ана.
Певснер я погледна гневно и премести очи към Кастило, който продължи:
— Добре. Бил си опричник. Официално ли подаде оставка, или просто един ден не се появи на работа тъкмо когато стените на Кремъл са се сривали?
— Какво искаш, Чарли? — попита тихо Певснер.
— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за полковник Дмитрий Березовски.
Ана си пое рязко въздух. Устните й бяха побелели.
„Господи, дано не припадне.“
— Става въпрос за полковник Дмитрий Березовски, берлинския резидент — уточни Кастило. — Високопоставен деятел на опричнината. Моля те, Алек, разкажи ми за него.
— Защо се интересуваш от Березовски?
— Добър въпрос. Той е поръчал убийството на журналиста, който работеше за мен в „Тагес Цайтунг“. Освен това се опита да убие двама мои близки. А, между другото, и мен. Проявявам живо любопитство към хората, които се опитват да ме убият.
— Ако Березовски е искал да те… елиминира… нямаше да си тук — отвърна Алек.
— Грешиш. Не успя, затова съм тук. Не вярвай на рекламата на старите си другари, Алек. СВР не са чак толкова добри.
— Защо се е опитал да те убие, Чарли? — попита Ана.
Забеляза, че вече не е чак толкова бледа.
Имаше нещо в стойката и изражението й, които издаваха, че не е просто съпруга, която няма представа какво става.
„Певснер също забеляза и не се опита да я накара да млъкне.“