— Не знам. Изглежда, се е опитал да намекне нещо на СВР. Изпратил е нещо като послание. „Върнахме се и ще избием всички, които ни се изпречат на пътя.“
Той замълча за момент, за да могат слушателите му да осмислят чутото, след това продължи:
— Знам защо е очистил репортера от „Тагес Цайтунг“. Доближил се е прекалено до марбургската група, които са завъртели колелата на машината за изпращане на лекарства и храни за Ирак и онова, което се случва в химическия завод в Африка. Ще ми се и за него да ми разкажеш каквото знаеш.
„Това беше изстрел в тъмното.“
„Само че очите му — ами как само се облизва — издават, че попаднах където трябва.“
Доказателството дойде веднага.
— В замяна на какво?
— Първо, ще запазя професионалната ни връзка, каквато си е. Агенцията и ФБР ще те оставят на мира… стига да не нарушаваш американските закони.
„Това са пълни дивотии.“
„Агенцията и ФБР ще се подчинят на заповедта на президента да го оставят на мира точно толкова, колкото се подчиниха на Монтвейл, когато им нареди да не се занимават с мен. Ще направят всичко по силите си, за да му запушат устата, защото знае мръсните им тайни.“
— Циник ли си, приятелю Чарли!
— Не колкото би трябвало. Но пък се уча бързо.
— Имам лични причини да не ти кажа всичко, което знам за Дмитрий Березовски. Няма да ти кажа кои са и това не подлежи на обсъждане. Ще ти кажа онова, което знам, не че е много — за химическата лаборатория в Белгийско Конго, а цената е съвсем ниска. Няма да казваш на никого, включително и на Агенцията, откъде имаш тази информация.
„Значи Березовски не е излъгал. Наистина има химическа лаборатория. Това е бил козът му за пред мен. Да не би пък Светлана да е била козът?“
— Много си добър с мен, Алек.
— Затова те попитах дали си циник. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че онова, което вършат там, е отвратително?
— Какво имаш предвид, като казваш отвратително?
— Говоря за война, която ще убие милиони невинни хора. Това е отвратително. Не си ли съгласен?
— И защо не се знае?
— Знае се. Мюсюлманите се бият в гърдите, че ще направят халифат от Мадрид до Багдад и че ще избият милиони християни — и евреи, разбира се — защото е необходимо, за да постигнат целта си. Никой не иска да повярва, затова всички се преструват, че не са чули. Както не са искали да чуят, че Хитлер избива милиони, а Сталин кара руснаците в ГУЛАГ да гладуват и че Саддам Хюсеин използва химически оръжия, за да избие няколкостотин хиляди от собствените си хора.
— Значи според теб не може нищо да се направи, просто трябва да си седим и да чакаме да ни смачкат?
— Според мен най-доброто, което могат да направят хора като мен и теб, е да се постараят да опазят живи хората, които обичат.
— Да не би това да е гласът на опита? — попита, без да се замисля Кастило, и в мига, в който чу тона си, съжали за сарказма.
Леденият поглед на Певснер му подсказа, че не му е станало никак приятно.
В продължение на цели двайсет секунди той мълча.
— Точно така. Говоря, защото имам натрупан опит и наблюдения.
Замълча отново, пак за кратко.
— Приятелю Чарли, бива те в онова, което вършиш. Господ ти е дал способности, които малцина притежават.
„Откъде, по дяволите, се взе господ?“
„В думите му нямаше и следа от сарказъм.“
„Да не би Алек да вярва в господ?“
„Не може да бъде?“
— Не си дошъл тук, за да ми навреш в лицето факта, че знаеш за опричнината, без да си дочул нещичко — най-вероятно доста, но не чак толкова, колкото си въобразяваш.
Замълча очевидно за да помисли, след това продължи:
— Ти знаеш ли кога е създадена?
Кастило кимна.
— Иван Грозни.
— Ужасен, измъчван, жесток и безбожен човек, в сравнение с когото Сталин, Хитлер и Саддам Хюсеин приличат на свети Франциск от Асизи — рече Певснер. — Само че не всички, които е прибрал в тази държава вътре в държавата, били като него. Сред тях имало добри, богобоязливи хора, които тръгнали с него, защото, ако не проявели безпрекословна вярност към Иван, семействата им щели да бъдат одрани живи и хвърлени на озверелите от глад кучета.
— Твоите прадеди ли?
— Не ми се подигравай, Чарли.
— Изобщо не ти се подигравах. Просто зададох въпрос.
— Нашите прадеди, Чарли — вмъкна тихо Ана.
— Някои от онези, които последвали Иван, били дребни благородници, някои били войници като мен и теб.
— Бил си войник? — ахна Чарли.
— Бившият полковник Певснер от съветските Военновъздушни сили на твоите услуги, подполковник Кастило. По същото време бях и полковник в КГБ. Баща ми и бащата на Ана бяха генерали. Майка ми никога не е служила, но баща й, както трябва да се очакваше, беше военен. Схващаш картинката, нали? Има ли нужда да продължавам?