— Мили боже! — ахна Кастило.
— За да бъдат убедени всички, че съм напуснал опричнината, уредих Ана и децата също да избягат.
— А какво направи със златото и платината?
— След като си прибрах полагаемата ми се печалба от пет процента…
— Прибрал си пет процента от милиард долара в злато?
— Прибрах пет процента от много повече от един милиард в злато, Чарли, и почти двойно повече от платината.
Забеляза изражението на Чарли.
— Истина е — разсмя се той. — Когато приключих, започнах да харча огромни суми, за да съм сигурен, че нито един от хората, които познавах, няма да чуе за мен или да ме види. Така че разбираш причината за раздразнението ми, приятелю Чарли, когато научих за някакъв млад американски подполковник — не, грешка, млад американски майор — ме търси, защото е решил, че съм откраднал стар и скапан „727“ от писта в Ангола. По онова време купувах четири чисто нови „777“ — имах си посредници, разбира се — направо от „Боинг“.
Той се усмихна, протегна ръка и я отпусна на рамото на Кастило.
— Онази вечер, когато се срещнахме във Виена, никой от нас не би предположил, че ще се озовем в другия край на света и ще се чувстваме, както каза Ана, като едно семейство.
— Мили боже, Алек! — ахна Кастило.
— Ако ти кажа онова, което знам — и всичко, което успея да науча — за химическия завод край Кисангани, нали няма да кажеш на никого откъде си научил информацията?
— Имаш думата ми.
— Може пък да успееш да убедиш шефовете си да направят нещо по този въпрос.
— Ако трябва, ще отида лично аз.
Певснер кимна одобрително.
— От някой журналист ли научи за завода? Така ли започна всичко? „След като има нещо гнило и смрадливо, значи Александър Певснер има пръст в тази работа.“
— Всъщност полковник Дмитрий Березовски ми разказа.
Певснер настръхна при тези думи.
— Беше достатъчно да кажеш, че не ми влиза в работата. Изобщо не е смешно. Едно време познавах Березовски. Независимо от онова, което се е опитал да ти стори, той е добър човек.
— Полковник Дмитрий Березовски ми разказа за завода — повтори Кастило. — Не лъжа приятелите си. Ако не ми вярваш, попитай братовчедка си Светлана.
— Вече ти казах, че не е никак забавно. Понякога, когато се правиш на клоун, ми идва да те убия.
— Братовчедка ти Светлана с червена коса ли беше последния път, когато се видяхте?
На Певснер му трябваше цяла минута, за да схване смисъла на думите му.
— Светлана е с теб? — попита най-сетне той.
— Помислих си, че ако Ана няма нищо против, можете да я поканите да вечеря с нас. И аз съм поканен, нали?
— Алфредо ли е с нея? — продължи да разпитва Певснер.
— И бодигардът ми — отвърна Кастило. — Нали го помниш?
— Момчето с патлака — уточни Алек.
Кастило кимна.
— Той уби приятеля ти подполковник Евгени Комогоров в гаража на „Шератон Пилар“, когато Комогоров се опитваше да те очисти.
— И едва не убиха Янош — довърши Певснер. — Да, Чарли, помня.
Кастило извади мобилния си телефон.
— Да се обадя ли на Мунц и да му поръчам да я качи на лодката?
— Къде е лодката му?
— Носи се в езерото, настрани от прожекторите.
— Винаги имам лодка в хотела — отвърна Певснер. — Би ли се свързал с него, Чарли, искам да го чуя?
Трийсет и пет минути по-късно, Певснер и съпругата му бяха застанали под огромния полилей във фоайето. Кастило седна настрани.
Янош влезе пръв, последван от Мунц, след него крачеше Светлана, а най-отзад пристъпваше Лестър Брадли. Следваха ги двама мъже, носеха багажа, включително и радиостанцията.
Обърканата Светлана огледа фоайето, забеляза Кастило и заговори жално:
— Чарли?
В същия миг Ана изхлипа, Светлана я видя и едва сега я позна. Ана разпери ръце и Светлана хукна към нея.
Кастило усети, че е станал от стола.
Ана пусна Светлана и тя се хвърли в прегръдката на Певснер. Чарли забеляза, че по бузите на Алек се стичат сълзи.
Най-сетне Певснер пусна Светлана, извади кърпичка от джоба си и попи очи.
Светлана погледна Кастило, след това затича към него.
Кастило реши, че ще бъде невъзпитано да отхвърли тази проява на благодарност, макар да бе наясно, че предишното й благоволение е било продиктувано от професионални причини.