Скачането по въже е добро — но ви прави уязвими по време на подхода, когато лошите имат около тридесет секунди да ви забележат и да направят нещо. Все пак един хеликоптер, който може да достави десет стрелци за по-малко от пет секунди, е ефективна платформа за навлизане. Освен това, ако имате допълнителен хеликоптер — „Хюи 500“, — с екип снайперисти на борда, можете да си стоите над платформата и да трепете лошите, докато главните сили скачат по въжето.
Вариантът СГВНО, макар и най-картинен в холивудски смисъл, е най-опасният за стрелците. Кацането върху такова нещо при напречни ветрове може да бъде опасно за живота поради огромния брой стоманени кранове, мачти, жици, кабели и други неща, които могат да закачат, уловят, прободат, заклещят и разкъсат вашите жизненоважни органи, спускащи се от небето със скорост пет метра в секунда, което, грубо изчислено, е равно на двадесет километра в час. Освен това скоковете се координират трудно. Съществуват прекалено много неконтролирани променливи — резките промени на вятъра, различните скорости на спускане и неочакваните термални вълни са три, за които се сещам в момента и които могат да объркат разчета ви до част от секундата, така необходим при такива операции.
Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, ние разработихме един координиран подход на плувци и хеликоптери, който беше особено ефективен срещу населени с танга нефтени кули. Първо на съседната кула разполагахме шпионски контингент. (Обикновено платформите се разполагат в групи. Така могат по-лесно да бъдат снабдявани, ремонтирани и поддържани.) След като „очите ни“ заемат позиции и докладват дейностите и графика на тангата, ние съставяме окончателните си нападателни планове.
По принцип пускахме екипите с плувци нощем — тъмнината е добро прикритие в морето. След като плувците достигнат целта, изкачат се и се сгушат на позиция под палубата с оборудването, пускахме въздухоплавателния елемент. Единствено след като плувците бъдат готови, със заредени оръжия и готови за бой, хеликоптерите навлизаха. Ние следим движението им по радиото. Плувците могат и да чуват хеликоптерите, когато преминават през триминутния параметър, след това две минути и накрая — една. Точно преди групата от хеликоптерите да нанесе удар, плувците прескачат перилата и се отправят към най-близките танга, идентифицирани от нашите шпиони, насочили към платформата оборудване за нощно виждане.
Прас — изскачаме на кулата и изненадваме лошите. И точно когато тангата биват ударени, се появяват хеликоптерите и момчетата скачат върху площадката. Винаги се синхронизирахме отлично. Дори и когато мистър Мърфи присъстваше в най-лошото си настроение — когато видимостта беше гадна или напречните ветрове скапваха приближаването на хеликоптерите, или вълните пребиваха моите плувци, — тази комбинирана нападателна техника винаги вършеше работа. Искам да кажа, че наистина беше така. Нали съм го правил.
Знам, знам — седите си там и се питате защо, по дяволите, ви предоставям всичките тези подробности като от някой технотрилър. Отговорът, нежни читателю, е, защото бях убеден, че съвсем скоро щях да се нуждая от всичките тези разностранни умения, които развихме за превземане на нефтени кули — а когато се занимавате с това, нямате много време за разговори и обяснения. Просто трябва да го направите.
Освен това искам да разберете колко сложни, комплицирани, трудни и потенциално катастрофални могат да бъдат подобни нападения и в най-добрите ситуации, защото ни предстоеше да навлезем в зоната, обозначена като „Майната му на Дики“. Щяхме да действаме sans оборудване — никакви пещерняшки стълби, екипи за плуване, лодки „Зодиак“ или китоловни кораби, които да ни докарат близо. Нямаше да разполагаме с данни от тактическо разузнаване. Нямаше да има подкрепления, които да извадят задниците ни от огъня в случай, че се осеряхме — нямаше хеликоптери да пуснат взвод стрелци, нито пък група снайперисти щяха да ни пазят откъм шестицата от някой „Хюи 500“. С известно понижение на настроението осъзнах, че не за първи път се намирах в подобна двойно губеща ситуация.
Мъгс Съливан ме насочи по телефона до една кръчма, където сервират бира, ядки и мариновани свински крачета малко встрани от А-пътя в края на дока на пристанището в Тампа, каза ми да С2 и да чакам да се свържат с мен. Не можех да проумея откъде, по дяволите, той знаеше всичките тези места — освен че е стар старшина, а старите старшини знаят всичко.
Нашият човек влезе през вратата след час и три четвърти (и три каси бира „Куърс“). Познах, че той е нашият стар жабок по избелелите срязани дънки, по сандалите и по походката — онази люлееща, разбъркана, кривокрака, едростъпална походка, характерна за флотските моряци и героите от рисуваните филми с големи мускули и кутии спанак в джобовете. Беше висок метър и деветдесет и имаше кръгло, дяволито лице на падащ ангел, оредяваща посивяла коса и твърдо като камък бирено коремче, изпечени мускулести ръце, покрити с избледнели сини татуировки, които обхващаха бицепсите му, както и огромни, покрити с белези длани.