Крайната сметка ли? Отговорът е лесен. Това щеше да бъде моя засада, а не тяхна.
Вечерта и утрото на втория ден, както казват в Стария завет, преминаха тихо. Уондър включи компютъра си в клетъчния телефон на Гроус и започна да рови из „Интелинк“ за късчета информация.
Нямаше много и затова Уондър излезе оттам и се включи към „Интернет“. Оглеждахме бюлетините, проверявахме киберпространството за нова информация за престъпните милиции. От последното ни включване насам имаше такава. Повечето беше шантава — теории за заговор за Уейко, Оклахома и Кий Уест. Имаше и доста нови съобщения — кореспонденция между откачени привърженици на дясната идея и на превъзходството на бялата раса. Изпълнена беше със засилваща се омраза, насочена към местни, щатски и федерални официални лица.
Отпечатахме част от нея и я показахме на Гроус. Той я прочете, след което смачка хартията на топка и я метна през борда.
— Какви задници — каза, — заслужават разстрел, копелетата с копелета.
Уондър излезе на мостика, размахал лист хартия в ръка.
— Хей, Дик, хуй такъв, прочети това…
Погледнах листа. Успял беше да извади от „Интернет“ списък на всички нефтени кули на фирма „Паджар“, регистрирани в Луизиана.
— Как го направи, мамицата му…
Уондър се ухили и завъртя глава наляво-надясно-наляво.
— Просто е. Нефтодобивните фирми трябва да регистрират местонахожденията на кулите си при щатските власти, в чиято юридическа територия се намират. А тази информация е обществена. Трябва само да се включиш в бюлетина на щатските комунални фирми, да зададеш подходящ въпрос, и ето.
— Можеш ли да намериш точните координати на всички кули на Л. К.?
— Не виждам защо не — просто трябва да задам въпроси на всички щати с излаз на Мексиканския залив.
— Каква друга информация можеш да изровиш?
— Не знам — призна Уондър. — Но нека видя.
Момчетата спаха, поработиха още веднъж върху оръжието си, провериха екипировката си и си намираха работа. Аз седях в рулевата рубка с Гроус и разглеждах карти, като хвърлях поглед и върху радарните системи. Натиснах бутона „Включване“ на спътниковия целеуказател, който се намираше върху дървената поставка до радиото и под екрана на радара, огледах резултата и разчертах местонахождението върху картата на Гроус. Бяхме на 217 мили встрани от брега при град Мобайл, Алабама, и плавахме в западна посока.
Бяхме идентифицирали първата от нефтените кули в 06:20 сутринта — на радара се показа група от пет кули на тридесет и пет мили на север и запад от нас, забулени от мъглата на утрото. Седемнадесет минути по-късно засякохме втора група. Скоро след това засякохме и трета, и четвърта. Знаех, че оттук до тексаския бряг имаше още стотици кули. Побутнах Гроус. Той кимна утвърдително, премести лостовете напред и намали разстоянието между нас и целта ни от петнадесет хиляди метра на около девет хиляди — малко повече от пет мили. Не искаше да я загуби сред група кули.
Аз също не исках това. Независимо че Уондър ми беше дал списък на всички кули на „Паджар“, аз не исках да изоставаме толкова от „Хелън Г. Кели“, та да не можем да разберем коя точно кула щеше да „обслужва“ корабът. Максималната ни скорост надвишаваше с малко осем възла — а така щяхме да останем на един час път от всяка от кулите, ако разстоянието от нас до целта ни останеше петнадесет хиляди метра. Знаех, че траулерът можеше да бъде вдигнат на борда на някоя кула и маскиран за двадесет и пет минути при спокойно море. Ако го стореха, щеше да се наложи да се качваме и претърсваме всяка кула в групата.
Но, разбира се, нямаше да се крият. Гроус беше предсказал — и се оказа прав, — че щяха да направят всичко съвсем открито, за да видим къде щеше да отиде траулерът и да ги последваме точно в капана им. Сякаш за да докажат, че е прав, те завиха на юг, като направиха тясна дъга, отдалечиха се от кулите и тръгнаха към откритите води на залива, с което ни улесняваха.
Може и да греша, но ми се стори, че Гроус ми намигна. Отговорих, като бръкнах в хладилника и взех две бири. Метнах едната към него и отворих своята. Насочих я към него.
— Да ти го начукам много за всичко, което правиш за нас — казах. — Наистина.