— Гроус, виждаш ли това?
— Да… — чух ясно и високо гласа му. Може и да беше казал още нещо, но аз загубих равновесие и паднах със задник напред във водата.
Изплувах на повърхността, като все още стисках проклетата пръчка, и започнах да плувам кучешката, ругаейки сам себе си, а Малката бира направи кръг, за да ме прибере.
Уондър и Док изтеглиха задника ми през борда, като добре ожулиха лицето ми върху грапавата мрежа, поставена върху дървения под.
— Не бъди толкова нетърпелив, Дик, хуй такъв — сладко ми каза Уондър, докато лежах изпотен. — Ще имаш достатъчно възможност да плуваш.
— Да ти го начукам.
Прокарах ръце по жилетката си, за да проверя дали не съм изпуснал нещо, а след това се изправих вни-ма-тел-но и размахах лампата над главата си. Гроус отново потвърди позицията ни. Това означаваше, че би могъл да ни води точно до мястото, където искахме да отидем. Да ни води, сякаш сме кацащ самолет в някой от онези мелодраматични филми като „Летище“.
Дори и в този случай преходът ни отне половин час повече, отколкото бях предвидил. Часът беше 21:20, когато скочихме в топлите води на залива и започнахме да плуваме странично през оставащите петстотин метра блъскащи еднометрови вълни, като сега се движехме на юг поради смяната на вятъра.
Не беше лесно. Най-напред нямахме бойните жилетки като на тюлените, а само евтини имитации от найлонова мрежеста материя, останали непродадени в магазина. Жилетките на тюлените са надуваеми. Помагат да останеш на повърхността, когато носиш двадесетина килограма екипировка.
Толкова много? И още как. Нека проверим какъв беше товарът ми тази вечер. Имах пистолет „Берета-92“ и три пълнителя с по петнадесет патрона 9 мм, закачени около кръста и дясното ми бедро. Носех автомат „Колт-15“ на гърба си и пет пълнителя с по тридесет патрона калибър .223 в различни джобове на жилетката си. Две гранати се намираха в големите джобове. Мъкнех радиопредавател. Около кръста си бях навил шест метра въже за катерене от найлонова материя. По себе си имах закачени очила за плуване. Плавници. Жилетка. Отвертка, чифт клещи за рязане на тел, както и стоманена щанга. Към левия ми крак имаше залепен с лента нож „Мед дог DSU-2“ с ножница от материал „Кайдекс“. Надеждно скътана в задния си джоб носех и палката си от кожа и олово. Освен това бях облечен в бойни дрехи от устойчива на раздиране памучна материя, които ставаха адски тежки във водата.
Хей, изпитвах шибана умора, шибан студ, шибана болка в шибаното си лице, а дори все още не бяхме започнали шибаната си мисия — все още се намирахме във втория шибан етап на шибаното навлизане. (И вярвайте, че ако не успея скоро да направя така, че шибаният ми нож да навлезе в нечий врат, ще се пръсна.)
18.
22:00. Кулата се извисяваше над нас. Изглеждаше като нещо извадено от научнофантастичен филм. От водата те изглеждат огромни — скелетни, модернистични небостъргачи, надвиснали върху ни. Светлините играеха по водната повърхност. Нефтените кули се осветяват нощем. Факлите от природния газ се виждат на много мили, ако времето е ясно. Изобилстват и халогенови и натриеви работни осветителни лампи, като къпят кулата в смес от студенобяла и топложълта светлина. Мостчетата също имат светлини. Парапетите са обсипани с обезопасителни крушки. Високият кран е с червени предупредителни светлини и бели мигащи лампи, за да предупреждават за съществуването си приближаващите се пилоти на хеликоптери. Дори и тази вечер можехме да видим групата кули през облаците, мъглата и силния дъжд.
Преметнах въжето около една от хоризонталните тръбни греди, обвих го около кръста си и метнах другия край към Уондър. Той се закачи и вдигна палец. Подадох сигнали с ръце и свалихме плавниците си. Всеки от нас залепи с лента плавниците на човека от двойката си и ги закачи към гърба на жилетката му. След това проверихме екипировката си — отпред и отзад.
Водата блъскаше лицето ми доста силно и затова обвих с ръка стоманената опора. Вълните ставаха по-груби — поривите на вятъра блъскаха с повече от двадесет мили в час. Не исках никой от нас да бъде отнесен. Не бях сантиментално настроен, а просто се нуждаех от всеки един, дяволите да го вземат, за да прескоча перилата и да свърша работата.
Док и Алигатора бяха доплували, мъкнейки след себе си мрежата, която сигурно тежеше цял тон. Сега двамата се държаха изтощени към една опорна греда и течението носеше телата им натам-насам. Мрежата, преметната през една стоманена опора, лежеше до тях. На пет метра от него Алигатора беше превързал въжето си около стоманата. Завърза единия край около себе си, а другия захвърли на Док, който превърза тялото си под мишниците и също стегна въжето.