Уондър се ухили порочно и метна чантата през рамо. По лицето му разбрах, че си мислеше за същото.
01:34. Осигурихме кулата. Имаше екипаж от двадесет и двама души. От тях шестнадесет бяха мъртви, когато ги намерихме. Оцелелите — без нито един нефтодобивен работник между тях — бяха от онези неуспели мераклии, които в наши дни могат да се видят по телевизията, облечени в камуфлажни бойни дрехи, оплакващи се от всичко, но без да правят нищо положително за разрешаване на проблемите на страната. В нормални обстоятелства не търпях такива задници. Още по-малко мога да ги търпя, когато един от най-добрите стрелци, с които съм работил, току-що бе убит. Гадния, Пачия крак, Алигатора и Гризача проведоха разпита с дванадесетволтов акумулатор и кофа със солена вода. Хей, приятели, не се шокирайте просто защото онези бяха шокирани. Моите хора бяха загубили приятел и не изпитваха особено съчувствие. Аз също, честно казано. Но ми трябваха две живи тела за доказателство и затова се намесих навреме, за да оставя последните двама лоши живи.
Уондър искаше да бъде старши разпитвач — двамата с Чери бяха живели заедно след раняването на Чери при нападението над офиса на Грант Грифит в „Свирепия 2, Червената клетка“. Но той ми трябваше, за да си играе с преносимия компютър, който откри в контролния модул. Нужен му беше около час, за да разкрие паролата, след това да извади каквото ни трябваше: телефонни номера, съобщения, шифри и изтрити файлове.
Докато си играеше, аз търсех. И познайте какво открих. Нефтодобивната кула беше използвана като проклет склад за оръжие. Контейнерът, който качиха на борда, съдържаше достатъчно играчки, за да може малка група като АДАМ да работи с години. Имаше стотици хиляди патрони, над хиляда огнестрелни оръжия, стотици гранати и дузини противопехотни мини, както и други експлозиви. На други места в кулата имаше пет ракети „Редай“, две ракети „Стингър“ и две „Тоу“ — нов модел противотанкови ракети с насочване по кабел.
Имаше стотици полеви медицински комплекти, ХГК — храни, готови за консумация, — завити в найлон и с дата на годност до следващия век. Имаше полеви радиоапарати, целеуказатели, дори и чифт кодирани излъчватели за сателитна комуникация. Излъчвателите бяха от трето поколение — по-големи и по-тежки от онези, които воините диверсанти носят в боя днес, но все пак достатъчно актуални, за да са откраднати от някоя специална част. Имаше и още два комплекта за офицери химици. Предадох ги на Док Трембли — единствен той имаше достатъчна квалификация, за да борави с такива неща.
„ПП-22“ се оказа, както предполагах, склад — разпространителски пункт. Пък и беше съвсем логично: от цялата страна се събираха оръжия тук, а след това биваха разпределяни. Помните ли списъка със стоки, които бяха носили АДАМ? Те бяха от цялата страна. Нямаше очевидна закономерност в начина на намирането им. Всявай объркване, казва Сун Дзъ, и точно това правеше Л. К., като използваше „ПП-22“ като разпространителски пункт.
Да, той беше изолиран. Да, той беше трудно достижим. Но точно там се намираше силната му страна. Опитайте се да закупите такова оборудване в магазин за оръжие или от подземни източници, и рано или късно ще се опарите от ФБР или Агенцията за борба с контрабандата на тютюн, наркотици и оръжие. Използвайки платформата, Л. К. беше си гарантирал анонимност. А какво щеше да стане, ако се появи някой таен агент? Е, приятели, наоколо имаше доста вода.
Уондър отпечата каквото намери. Като прегледах страниците, разбрах, че оръжията, които проследихме, са част от дузина пратки, донесени тук през последната година. Тези оръжия се раздаваха на парче. Пристигаше малък кораб и натоварваше оръжие, патрони, експлозиви и други. Уондър беше намерил записи в компютъра, в които се отразяваха пратките. Но нямаше начин точно да се каже кой е получил стоката. Това можеше да се очаква: когато си имате работа с танга, не питате за паспорти или заявки за закупуване.
Но имаше достатъчно следи, за да разберем кога и къде са отишли пратките. Те бяха разпръснати по цялата карта — хиляди оръжия и стотици хиляди куршуми, тонове експлозиви и кой знае още какво.
Можех да се обадя на Свещеника, но реших да не го правя. Нуждаех се от човек, на когото можех да се доверя, а генерал Харингтън изпращаше определено смесени сигнали. Вместо това се обадих на Мъгс. Дадох му факти и цифри. Той каза, че ще се допита до своята водолазка-жабешка мрежа, за да види дали би събудил нечии спомени от ада.
Казах, че скоро ще му се обадя. Точно сега ме занимаваха други неща. Най-напред трябваше да помисля за Чери. Сложихме тежести на тялото му и го погребахме в морето — още един жабок-водолаз, който ще пази небесните врати. Наблюдавах решимостта по лицата на хората си, докато Чери потъваше в тъмните води, и знаех, че няма да спрат, докато не отмъстят за смъртта му.