Там ставаше нещо много нередно. Знам, че когато не чуваш щурци, значи в храстите има танга. Същото важи и за дребните разговори. Имах чувството, че „Интелинк“ е под някакво задължително радиомълчание. Накарах Уондър да сканира отново. Нямаше нищо. Нищо за Л. К. Нищо за дейността с оръжията. Нищо за издирването на моята искрено ваша персона. Всичките тези звуци на тишината ме караха да се чувствам много нервен.
Обадих се на Гроус с помощта на куфарчето за спътникова комуникация, което бяхме донесли със себе си, и го информирах за нещата. От своя страна той докладва, че заедно с момчетата вече са прибрали три лодки с танга-задници — или „морски сфинктери“, според пикантното му описание. Сред задържаните имаше петима представители на пуерториканска ултранационалистическа група, квартет застъпници за бялата раса и шестима много пострадали от морска болест улични продавачи на наркотици, избягали чак от Чикаго. Приятели, тази страна не се нарича Великото кипящо гърне просто така. Гроус беше потопил две от трите лодки, а едната запазил за аварийни ситуации.
Започнах да го информирам за новостите от Мъгс. Гроус изръмжа, че знаел за това. Всъщност вече бил влязъл във връзка с един от приятелите от телефаксната мрежа на Мъгс — бивш водолаз диверсант (и пенсиониран полицай от Луизиана) на име Бу, който идваше към „ПП-22“ с голям взет под наем траулер за лов на скариди, както и куфар, пълен с белезници.
Приятно ми беше да разбера, че старите жабоци държат нещата в ръце. Искаше ми се и аз, по-младият жабок, да мога да кажа същото. Но състоянието ми не беше така добро, както неговото.
• Все още ме издирваха за убийство.
• Трябваше да се разправим с Л. К. Строхаус и хората му, преди да откачат.
• А Свещеника се намираше някъде по средата на цялата тази бъркотия, но нямах ясна представа на чия страна е той — освен собствената си. Дали беше част от шибания проблем — или част от проклетото решение?
Нямах отговор за никой от тези проблеми, което и казах на Гроус, като добавих, че дори след четиридесет и осем часовото ни наблюдение влизането в имота, без да привлечем внимание, щеше да бъде трудно.
Чух как той отпи дълга глътка от кутия „Куърс“.
— Слушай, заднико — изръмжа той. — Проблемът е там, че ти не мислиш като някой шибан неконвенционален воин, а като ония адмиралчета, дето сега водят представлението.
Това ме поразядоса малко. Какво искаше да каже?
Каза ми, че иска да каже в прости разказни, добре подлютени изречения, използвани от старшините от световна класа, че когато ситуацията стане отчайващо трудна, е мое задължение да накарам нещата да станат така, както аз искам. Останалото щяло да стане от само себе си. Каза, че търся някакво сложно и объркано решение. Вместо това защо, мамицата ми, не правя нещата просто, глупако?
Например?
— Ами остави тоя проклет компютър и направи нещо конкретно. Иди да прецакаш телефоните им, сланиногъз лайноглавец такъв. Накарай алармените им системи да изкукуригат. След това отвлечи колата на телефонната компания, когато дойде, и вмъквай задника си вътре.
Простите решения винаги са имали логичен смисъл за мен. Затова можех да отговоря само едно:
— Тъй вярно, старшина, слушам.
Върнахме се на видеозаписа на Пачия крак и отново го огледахме. Този път обръщахме внимание на телефонните жици. Те бяха по-дебели от обикновените, което означаваше, че носят шест, а може би и осем отделни линии. Всяка линия можеше да поема четири входно-изходни двойки, както и неизвестен брой отделни кабели за охранителната система. Тези телефонни линии отиваха нагоре по планината към имението на Л. К. Строхаус от главния път, като висяха на редица високи пилони, за които вероятно е заплатил на телефонната компания.
От ръба на платото преминаваше редица телефонни стълбове на разстояние до петдесет метра от оградата. Оттам кабелите влизаха под земята в хасиендата, към комплекса с къщите и към контактите на охранителната система.
Нямаше смисъл да взривяваме пилоните или да късаме линията, или пък да се занимаваме със стълбовете извън имението. В наше време телефонните компании могат да диагностицират проблема от офиса си — трябват само едно-две натискания на копчетата на компютъра. Не, ние трябваше да взривим телефоните вътре в хасиендата, за да може хората на Л. К. да повикат монтьора. Оо, грешка, в тези времена на безродови описания говорим за ремонтиращото лице, нали?