Той никак не хареса думите ми.
— Без местни полицаи, Дик… Трябва да провеждаме операцията тайно, а местните не могат да гарантират сигурността.
Голям майтап. Шибаната федерална система течеше като някакво проклето сито, а той се оплакваше от изтичанията на информация от местната полиция.
— Какво става с обвинението в убийство?
Той въздъхна.
— Мога да го касирам.
Трябваше ми по-добър отговор.
— Касирам, масирам. Или ще направиш така, че цялото това нещо да изчезне, или ще го разглася.
Тишина. След това:
— Добре, договорихме се.
— Кога?
— Два дни.
— Да ти го начукам.
По дяволите, Дик…
— Не се таковай с мен, генерале. Точно сега не съм в настроение за НАСХИО. Искам резултати.
Нова пауза на линията.
— Добре, добре, ще мога да уредя нещата за два часа.
Много лесно се съгласи. Генералите не се поддават така на полковници. Значи ме разиграваше. Дали проследяваше обаждането? Навярно. Но не ми пукаше. Всъщност исках да знае къде се намирах — исках да знае колко сериозно се отнасях към разправата с онзи шибан предател.
Затворих му слушалката.
Сега, малко по-рано бях взел едно командно решение: щурмоваците щяха да бъдат двама — Док и аз. Уондър имаше своя работа. Най-напред щеше да отговаря за нокаутирането на телефонните линии. Веднага след като Пачия крак ги поправи, той трябваше да влезе във файловете на Л. К. Пачия крак щеше да кара фургона на телефонната компания, който Док и аз щяхме да използваме като троянски кон. Той щеше да си поиграе с телефоните, а след това да измисли някакво извинение, че няма всички необходими части, и да се разкара. Излезеше ли на чисто, трябваше да прибере Уондър, да се върне в хасиендата, да вземе Док и мен и да се измъкнем, като не оставим никакви признаци, че сме били там и сме си отишли.
Л. К. щеше да бъде, ъ, неутрализиран. А Мъгс да получи последния къс необходима информация, за да пусне местните полицаи от цялата страна по петите на всевъзможните танга, които все още предстоеше да бъдат спрени. С други думи, по времето, когато ще сме приключили мисията си, Бог щеше да се намира в Своя рай, всичко в света ще бъде наред — и една голяма дъга в рекламните цветове на „Кодак“ ще се простира от едното до другото море. Точно така. Съвсем сигурно. Absolument.
За да съм напълно откровен с вас, трябва да кажа, че не бях възхитен от предстоящия набег независимо от простотата на сценария му. Но смъртната присъда на Л. К. беше подписана. Първо, кучият син замисляше измяна, противодържавна дейност или както ви се ще да го наречете, мамицата му. Второ, той причини смъртта на един от най-добрите воини, дишали някога на тази земя. Затова щяхме да рискуваме. Ще победим или ще умра.
За да увеличи шансовете ни, докато си играех с гъделичкащия глас на Свещеника, Док Трембли посети местната аптека. Там убедил със сладки приказки аптекарката да му даде специализираното медицинско оборудване, което щяхме да вземем със себе си в ранчо „Голяма работа“.
Специализирано медицинско оборудване ли, питате? Да, приятели. Възнамерявах да използвам едно нещо, направено от моите приятели в „Християните в действие“ в края на седемдесетте години. Вижте, след разследването на комисията на Чърч през 1975 г. — всички помните починалия и неоплакван сенатор Франк Чърч, демократ от Айдахо, либерал на либералите, който толкова улесни живота на работещите против нас шпиони, като направи за ЦРУ невъзможно да си върши работата ефективно — всички груби и неджентълменски действия (например убийствата по поръчка) бяха verboten. Няма вече снайперска стрелба по Кастро, няма вече цианиди в закуската на Маркус Волф, няма вече змийска отрова във вените на двойни агенти — дори ако те са убили някого от нашите. Направи ли човек нещо такова, отива в затвора.
Но все още имаше голям брой кофти копелета, които трябваше да бъдат обработени. Затова няколко от вътрешните хора в ОО на ЦРУ, или Оперативния отдел, си изградиха една организация. Използваха фирми и посредници — истински лабиринт в лабиринт в лабиринт. Разработиха и серия смъртоносни играчки, които убиваха, но не оставяха следи, ако се използват правилно. След това накисваха в лайната няколко отбрани момчета като мен, които, раз-два, да изпълнят операцията. Вмъкваш се, пъхаш едно нещо на целта и се измъкваш. Няма отпечатъци. Няма следи. Нищо. Говорим за операции, които са толкова тайни, мамицата им, че за тях не се говори дори в Ленгли или другаде. Но аз знам за тях, защото бях един от лайнопотопевшите. Между 1979 и 1985 г. изпълних три операции за поръчкови убийства. Първата беше в Аржентина, втората — в Ливан, а третата — в Ел Салвадор. Всяка от тези операции водеше до неутрализиране на някой, убил американци и сметнал себе си за човек извън нашия обхват.