В четвъртък следобед, след като бях задвижил един план, пуснах касетата на телефонния секретар. Имах пет обаждания от заместник-командира на военноморския док, един с четири нашивки, който винаги използва пълното си име („Полковник Марчинко, обажда се полковник Стив Отуей от Военноморските сили на САЩ…“), като искаше да знае къде съм, по дяволите, защото не си бях на бюрото. Е, прав беше за това.
Харис Малката бира беше се обадил, за да каже, че са го пуснали от болницата и сътресението е било леко, като се имат предвид обстоятелствата. Пиколо Мийд се обади, за да каже, че Малката бира е един шибан лъжец — сътресението е било доста силно и е извадил късмет, че не си е счупил гръбнака и не си е спукал черепа.
Док Трембли се беше обадил от Куонтико, където се намираше с двама приятели снайперисти, за да изпитват новата снайперска полуавтоматична пушка „Стонер“ 308-ми калибър, предпочитана от стрелците от „ТЮЛЕН-група 6“. Казваше, че без проблеми прави групи от попадения в кръг от два и половина — три сантиметра. Досетих се за двама души, в които би могъл да направи такива групи от попадения.
Имаше, много обаждания от разни репортери, като всички искаха да им отделя по няколко минути, а и едно известие от генерал-майор Харингтън, който се идентифицира като човек от Военното разузнаване. Казваше, че се е обадил в четвъртък в 09:30 по въпрос с известна неотложност и отново ще се обади през следващите двадесет и четири часа. Не беше оставил телефонен номер.
Вдигнах рамене. Не познавах никакъв генерал-майор Харингтън. Познавах обаче един контраадмирал Пинки Прескът III и имаше и тринадесет — преброих ги, точно тринадесет — обаждания от неговия кабинет. Това беше неприятна изненада. С Пинки не бяхме си говорили почти два месеца. Не че ще му е лесно да го прави, защото ченето му е вързано с тел и като го слуша човек, има чувството, сякаш дъвче лайна и говори през стиснати зъби. Като се замисля, той си говори, сякаш дъвче лайна дори когато ченето му не е завързано с тел.
Чувам ви всички там. Искате да знаете защо ченето на Пинки е било вързано с тел. Ами вързано е, защото го счупих на две места само преди около девет седмици в Лондон.
Сега сигурно ще си помислите, че счупването от моя страна на ченето на двузвезден адмирал е достатъчно да ми изкара военен съд и дълга присъда с чукане на големи камъни, докато станат малки, във федералния затвор в Левънуърт, Канзас. В нормални обстоятелства би било така. Но аз имам осигурителна полица, която ме предпазва от подобни нещастни последствия, що се отнася до Пинки.
Само преди две години бях открил, че адмиралското гестапо — така наричат Военноморската следствена служба — бе започнала едно строго секретно разследване на Пинки. Натъкнах се на досието му през нощта, когато влязох в щаба на Военноморската следствена служба по време на учение за охраната, което провеждах в щаба на Военноморските сили. Ако искате да разберете повече за отиването ми там, можете да прочетете всичко в „Свирепия 2, Червената клетка“. Както и да е, папката, озаглавена „Ловец на лисици“, се намираше в свръхсекретната група на Военноморската следствена служба за лов на вещици от най-горната палуба, чиито следователи бяха известни като терминаторите, защото не се отказват до победа.
Тъй като аз също играя ва банк, взех досието на пазене при мен, в моята банка.
Преди осем седмици, около шест часа след връщането ми от Лондон, отидох на посещение при Пинки, който се възстановяваше у дома си. Със себе си донесох една снимка от досието „Ловец на лисици“. Тя беше едрозърнеста, но достатъчно добра, за да се познае на нея добрият адмирал в процес на flagrante delicto, което на латински означава „на местопутеоблизанието“, с една японска агентка.
Онази вечер, когато посетих Пинки в къщата му в Ашкрофт, не казах нито дума. Нямаше нужда от обяснения. Нито от заплахи. Просто плъзнах черно-бялата снимка с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра върху масичката за кафе, репродукция на Уилямсбърг от осемнадесети век, и наблюдавах как лицето му промени цвета си, след което топло му пожелах Sayonara.