— А другата партия?
— Белите — девет хода.
Загледах се в дъските. Не можех да проумея ходовете.
— Откъде знаете?
Той сви рамене.
— Знам. Както, ако ти погледнеш сграда или мост и знаеш веднага как да ги срутиш. Същото важи и за мен, само че аз го правя върху шахматната дъска.
— Какво става, ако никой не победи?
— Това е реми — обясни Харингтън. — Само че аз не вярвам в ремито. Винаги играя за победа, дори ако трябва да насиля играта по един или друг начин.
Тази мисъл ми хареса и му го казах. Генералът се усмихна и ми направи знак да седна на дивана, както и сторих. Той взе щипците, пусна четири идеално прозрачни ледени кубчета в чашата, напълни я догоре с джин „Бомбай“, постави чашата върху ленена коктейлна салфетка и ми я подаде.
Отпих.
— Благодаря.
— Няма проблем.
Генерал Харингтън се обърна към камината. Взе един месингов ръжен от поставката до камината, побутна горящите пънчета, добави едно добре сцепено парче бук и върна ръжена точно на мястото му. Седна срещу мен в богато тапициран фотьойл в стил кралица Ана, към който имаше и съответна поставка за крака, взе гравирана кристална чаша с кехлибареножълта бира от английската масичка, поставена до фотьойла, вдигна я към мен като неофициален тост, след което я изпи.
— О, хубаво е.
Избърса малките мустаци от пяна по горната си устна с обратната страна на показалеца си. Взе една папка, дебела два-три сантиметра от поставката за крака. Когато я обърна, забелязах, че притежава различимата оранжева лента, показваща, че съдържанието в нея е свръхсекретно. Поклати папката, след това леко я постави на масата пред мен.
— Е, Дик, като професионален служител в разузнаването преценявам от този материал, че отново си нагазил в дълбоките аки и този път те могат и да не се изчистят. Какво смяташ?
6.
Една стара китайска поговорка казва: „Не открадвай от веригата една брънка повече, отколкото можеш да носиш, плувайки.“ От броя на брънките в дебелата папка, която генерал Харингтън сложи пред мен, виждах, че съм навлязъл доста навътре във фазата давене при кражби на вериги.
Предполагам, че проблемът ми се крие в подценяването на Пинки. В края на краищата той е преди всичко бюрократ. Затова имам навика да не му обръщам внимание навреме, след като от горчив опит знам, че греша, защото той не е просто местач на листове хартия. Този недостатък на характера ми е нещо, на което не трябва да се поддавам. В края на краищата винаги се оплаквам, че другите гледат осемдесет и осем сантиметровите ми ръце и седемдесет и шест сантиметровите ми крака и ме мислят единствено за първообраз на каубоя побойник, но всъщност имам магистратура от университета в Обърн, свободно говоря трио езици (а друга половин дузина — приемливо), а зад гърба си съм оставил три бестселъра според класацията на вестник „Ню Йорк Таймс“.
Е, такива неща трябва да помня, когато си имам работа с Пинки. Защо ли? Защото той е умен и лукав кучи син — човек не става адмирал без здрава доза хитрост и лукавство, — а да не споменавам и факта, че знае по-добре от повечето други как да води политически войни.
Сега разбирам, че цялото назначение в МАТКА, всъщност самата група, е била негово дело, независимо че не е оставил и един-единствен блед пръстов отпечатък. Почти бях повярвал, че заповедите ми идваха по командната верига от Белия дом, навярно като отплата за работата, която свърших в Лондон, и никой не се беше опитал да ме избави от това заблуждение. Всъщност със сигурност знаех само, че мисията на МАТКА беше определена от кабинета на командващия военноморските операции и подадена към мен от контраадмирал Дон Лейтън, съученика на Пинки от академията в Анаполис.
Иззад сцената Пинки е люлеел примамката пред мен и аз я бях захапал по-бързо, отколкото някоя голяма бяла акула захапва стръвта от рибарското корабче. Мислех си, че ще мога да го държа настрани с онази снимка, на която облизваше катеричката, която бях му, ъ-ъ, поднесъл. Е, майната ми, той беше по-хитър и ефикасен, отколкото си мислех.
По-лошото беше, че доста добре бе предугадил следващите ми действия. Познаваше ме твърде добре, за да е сигурен, че рано или късно ще обявя операция от тип „ако няма други заповеди“, който е моят стандартен бунтарски свиреп начин на действие, ако смятам, че системата ми се пречка и че разни пухльовци искат от мен да питам „Може ли“.
По-дяволите. Като за неконвенционален воин бях действал доста конвенционално — предсказуемо тоест. Връхлетял бях шибания самолет в Кий Уест, без да подписвам никакви листа с правила за влизане в бойни действия, и което е по-важно, без да получа писмени — т.е. изпратени по факса — заповеди за действие от Националното командване във Вашингтон. Спомняте си, че бях получил устно съгласие. Но сега разбрах от папката пред себе си, че въпреки думите на министъра на отбраната по телефона след това нищо не е било записано на хартия.