Единственият ни упълномощен контакт щеше да бъде Свещеника. Комуникациите щяха да се извършват чрез специален клетъчен телефон на специален номер и с кодирани думи. Контактите щяхме да осъществяваме само при нужда или подходящи условия. Всъщност щяхме да бъдем сами: като при скокове без резервен парашут.
Нямах нищо против решението му — всъщност предпочитам да действам сам. Соло полетите са може би най-ефикасният начин за контролиране на изтичането на информация и осигуряване на безопасност за мен и моите мъже.
Това беше положителната страна. Отрицателната бе, че като срязвам пъпната си връв с Министерството на отбраната, излизах извън света на тюлените и неговите мрежи, в които намирах опора. Не се чувствах добре така. Нямаше да имам помощта на старите си приятели в Пентагона, нито безмълвното съдействие на моята пета колона от бойци диверсанти, разпръснати по целия свят, нито подкрепата на моята обезопасителна мрежа от старшини, която в продължение на толкова много години съм изграждал. Това означаваше още, че освен ако не просим, не взимаме на заем и не крадем, ще се наложи да се справяме с това, което продават като оборудване, оръжие и други. Тук нямахме проблем — правил съм същото, когато за първи път оборудвах „ТЮЛЕН-група 6“, а когато „Зелената група“ пое по своята трансконтинентална одисея от Лондон до Афганистан и обратно, крадяхме всичко необходимо от складовете на СДИТКА (Складове, дислоцирани извън територията под контрола на американската армия) в Германия, а останалото купувахме.
Но работата под прикритие си има своите рискове. Позволете да ви посоча само някои:
• Риск. Аз съм осъждан. Като за полковник от Военноморските сили този факт няма значение. Зад граница на никой не му е през досещате се коя работа. Но като цивилен не мога да притежавам огнестрелно оръжие. Ами ако трябваше да нося такова при изпълнението на това весело задание? Отговор: щяха да ми го начукат като на най-голям левак, защото нямах при кого да изтичам и да ревна: „Тате, татенце, ела да отървеш задника ми.“
• Риск. В армията имам право да върша нещата, които обичам най-много, т.е. да убивам, осакатявам, оплячкосвам, грабя и опожарявам без никакви (или с малко) последствия. Като за цивилен такива действия обикновено се посрещат намръщено от широката общественост по принцип и от полицията в частност. При настоящата ми задача, казваше Свещеника, мога да правя всичко, стига да не ме хванат.
Това също предизвикваше тревога. В „ТЮЛЕН-група 6“ имахме документи, които ни позволяваха да се обучаваме, макар и да не действаме, в страната. Когато местният шериф пристигнеше разгорещен и разтревожен, защото в неговия район има тълпа въоръжени и опасни мърльовци, аз притежавах цял портфейл, пълен с необходимите документи. Ако все пак той не останеше доволен, винаги имаше безплатен телефон във Вашингтон, на който той можеше да се обади и да чуе от някой със звезди, че съм съвсем точен, като чушка в туршия.
Сегашният ми статут не ми позволяваше нищо такова. Ако ме хванеха, моят задник щеше да стане на туршия. Така са нещата, когато действаш под прикритие. Попитайте който и да е таен агент какво нещо е да висиш сам-самичък. Не е приятно, повярвайте ми.
• Риск. Като командир на „ТЮЛЕН-група 6“, „Червената клетка“ и „Зелената група“, имах достъп до вашите данъчни долари — колкото поискам, за да свърша работа. Това означаваше закупуване на най-доброто оборудване, което можех да намеря, получаване на най-новите комуникационни устройства, оръжия и други неща. Специална група „Блу“ беше насаме. О, Свещеника обеща, че ще имам достъп до малък запас от налични пари, но знаех, че съвсем няма да е близо до онова, което ми трябваше за започване на значителна операция. Какво искаше да правя? Да ограбя някоя банка ли? Запитах го и от погледа му разбрах, че подобни деяния може и да не са извън областта на възможното.
А присъстваше и обичайното, натрапчиво съмнение, което задействаше скептичния измервателен уред, окачен в задната част на мозъка ми. Ами ако всичко това беше голямо и огромно осиране с многократно действие и аз бях, за кой ли път, прецакан от силните на деня, за да могат да поставят мен и момчетата ми зад решетките и да се отърват от нас веднъж завинаги?