Както и да е, Алигатора може да групира попаденията си в място колкото пет стотинки от тридесет метра денем и нощем, махмурлия или кефлия. Малко твърде чистичък е като за моя вкус и няма бойния опит на Гризача или Уондър. Но, по дяволите, чистичкият партизанин може да прониква в места, където боклучарската торба не може. И ако връчването на заповед за арестуване на колумбийски наркобарон и обявени извън закона рокери, или пък намирането и застрелването на избягали убийци не е същото като другата тюленска работа, то не знам кое е.
Единственият ми проблем с Алигатора е, че — както видяхте — все му се иска да крещи „Стой, полиция!“ на лошите, като всъщност трябва да убива копелетата, а след това да ги предупреждава. Или ще научи това, или така ще го наритам, че цяла седмица ще го боли задникът.
Вече знаеха, че положението ни не е добро — по дяволите, достатъчно беше да прочетат документите, които бяха подписали в ГРНБВМ, за да разберат, че сме оставени вън на студа, — трябваше да работим сами, sans подкрепа, sans дори опората на неофициалната обезопасителна мрежа от старшини, която в продължение на толкова години бях изграждал.
— Какво искаш да кажеш, скипер? — поиска да разбере Чери. — Та ние сме шибани тюлени и би трябвало да работим сами.
— Освен това — добави Уондър — рано или късно ще ни го начукат. Какво имаме да губим, по дяволите?
— Забравяш най-важния елемент на цялото упражнение, полковник Дик, хуй такъв, сър — каза Док Трембли с провлечения си акцент от Нова Англия.
Пресуши шестстотинграмовата си бутилка суха бира „Асахи“, прасна я върху масата достатъчно силно, за да привлече вниманието на сервитьора и да поиска нова, след което погледна всички ни в очите.
— Нека приемем за гранитно сигурно, че онези копелета се опитват да ни направят засада. Е, и какво от това? Значи единственият ни шибан избор е нападението. Тръгваме с рогата напред и ги фрасваме, преди те да фраснат нас.
Обичам да ми говори мръсни работи. Разбира се, имаше абсолютно право. Време беше да вземем инициативата. Или както би рекъл Рой Боъм, кръстникът на всички тюлени, време беше да изтаковаме такованите таковачи, които и да са те.
Реших, че щабът ни ще се намира във Вилата. Затова, след като си тръгнахме от ресторанта на Джермейн, се нанесохме. Мога да настаня до двадесет души без проблем, а и винаги има достатъчно бира подръка за цяла пехотна рота — или взвод тюлени.
В събота сутринта се захванахме за работа. Накарах момчетата да прочетат всяка страница, която бяхме обрали от „Интелинк“. Докато четяха, Стиви Уондър правеше музика на клавиатурата.
И знаете ли какво? През изминалите седемдесет и два или повече часа бяха постъпили осем искания за информация за Л. К. Строхаус, група АДАМ и/или Ричард (няма средно име) Марчинко. Това ни даде възможност да използваме осем нови кода и пароли.
Уондър ги разпечата. След това поиска от компютъра да проследи запитванията, за да разберем какво е искано.
Първото беше за доклад на ФБР от Кий Уест.
Другото едно представляваше подробно искане за всички военни действия, свързани с група АДАМ.
Третото — сонда, за да се разбере кой е търсил информация за Л. К. Строхаус.
А пет бяха насочени към мен — къде работя, за кого работя, какво пише в най-новите доклади за моята служебна пригодност и какво е най-новото ми назначение.
Хората си пъхаха носовете насам-натам.
Поставих кафето си на масичката за компютъра.
— Можем ли да проследим тези запитвания?
Вместо отговор Уондър махна неприятната ми чаша.
— Течностите и компютрите не си пасват — отговори той, като успокоителният му тон наподобяваше доста гласа на учителката ми от трети клас госпожица Шумейкър. Тя ме биеше през пръстите с дебела дървена линийка и се огледах да видя дали Уондър няма наблизо подобно оръжие.