— Хей…
Свихме от шосето и тръгнахме на север през квартал с едноетажни, сиви каменни къщички от двадесетте и тридесетте години — жилища за хора от средна ръка, строени за работниците от конвейерите на „Кадилак“ в Уорън или на „Форд“ в Диърборн. Извадих едно листче от портфейла си и проверих адреса по картата на улиците.
— Свий надясно.
Минахме покрай общината, завихме на изток, след това на юг, после отново на изток, докато се озовахме в една тиха уличка, която водеше към малък парк. Проверих номера на улицата.
— Спирай. Трябва да сме близо.
Алигатора приближи колата до бордюра. Аз вперих поглед надолу по улицата. Къщата се намираше на петдесетина метра пред нас — това трябваше да е тя, защото беше овързана с яркожълти и черни полицейски ленти. Представляваше почернял скелет, напълно изтърбушен от огъня, току-що преминал стадия на тлеенето. Очевидно мистър Мърфи беше пристигнал тук няколко часа преди нас.
Слязох от колата и се огледах обезкуражен. Забелязах от другата страна на улицата една жена, която се движеше към нас и разхождаше огромен ротвайлер.
— Извинете… — помахах аз и се усмихнах, — извинете.
— Да? — спря тя. Усмихваше се приятелски. Но не и кучето и затова стоях на разстояние от тях по средата на улицата.
— Тъкмо се чудех какво става тук. Търся къщата на един приятел — казва се Кейпъл — и мисля, че е тази, изгорялата…
— Стана пожар. Вчера. Смятат, че е бил умишлен.
— Има ли пострадали?
Тя поклати глава.
— Не. В къщата не е имало никой. Но погледнете я — жалко. Тези стари къщи са чудесни. Великолепни за възстановяване. Тази я бяха поправили само преди година. Но вижте я сега — свършено е с нея.
Дотук с фактите, които можехме да намерим в къщата на Кейпъл. А и приятната дама тъкмо беше казала, че сигурно е палеж. И познайте кой беше пристигнал в града. Точно така — самият Л. К. Строхаус.
Съвпадение? Случайност? Вие как смятате?
— Благодаря — махнах с ръка аз и се качих в колата. Добрахме се до междущатското шосе 94 и продължихме да навлизаме в града по него. Не след дълго пътната настилка се влоши забележимо — видях един знак, който указваше началото на зоната на града, и осемлентовата магистрала се преобрази в неасфалтиран ров, а улиците преминаваха над нас. Виждах нагоре цели декари с изгорени къщи и гледката наподобяваше по-скоро Бихач или Сараево, а не американски град от Средния запад. Разбира се, обитателите на няколкото полицейски коли в синьо и бяло, които забелязахме по пътя, седяха приведени напред в очакване — поза, наподобяваща много тези на миротворците от ООН в Босна, а и навярно не ги надминаваха по ефективност.
Бавно слязохме от 94-то шосе и се качихме на 96-то. Тъй като гледах надолу към картата, пропуснахме отбивката за магистралата „Фишър“ с безплатно преминаване. Отклонихме се от магистралата, два пъти обиколихме стадион „Тайгър“, за да се ориентираме (не успяхме), минахме през авеню „Мичиган“, след това свихме на юг и изток и тръгнахме според картата към реката.
Мамицата му, дори и централната част на града изглеждаше изоставена. Минахме край една обсипана с драсканици сграда, наречена „Кобо хол“, един занемарен „Граждански център“ и огромния Рен Цен, който преди се наричаше Ренесансов център — висок комплекс до реката, съставен от модерни стъклени сгради, хотел и конферентна зала, където се провеждаше конвенцията на Асоциацията по специалните операции.
Спряхме колата и изтичах до хотела в Рен Цен, поисках две стаи и ми отговориха, че всичко е заето. Попитах има ли друго място, където да се настаня, и получих името на хотел на около осем пресечки северно по авеню „Удуърд“.
Гризача караше, докато аз играех навигадател, което означава, че ни отиде може би още четвърт час, докато намерим хотела из объркващите поредици от еднопосочни улици, заради които карахме в кръг. Е, нямаше значение, и без това бяхме закъснели. Взехме стаи и оставихме чантите си.
Гризача, Алигатора и пътната карта се качиха обратно в колата и се отправиха към Ипсиланти — Уондър беше научил от своите бази данни, че там е регионалният щаб на Шеста пехотна дивизия на националната гвардия. Преоблякох се в истински дрехи, след което застанах последен на опашката за таксита в момент, когато времето беше по средата между мъгла и ситен дъждец.
Опашката не помръдваше — нямаше никакви таксита. Олюлявах се на пети в продължение на деветдесетина секунди, след което невероятно учтиво, или поне така си мислех, попитах за портиера. Запитах го колко време се чака за такси. Той отправи опитния си поглед към опашката от гости, които чакаха такси, извъртя се, погледна нагоре и надолу по празната улица пред хотела и каза, че ще трябва да чакам половин час. Бутнах му една петдоларова банкнота за честността и тръгнах сам.