Затова му поднесох мнението си по своя нормален, дипломатичен болничен маниер:
— Да ти го начукам, минетчийска смрадлива уста такава, ти загуби.
Както можете да се досетите, „ТЮЛЕН-група 6“ и „Делта“ никога вече не проведоха съвместни учения. А Дъг? Той си изгради команда. Делтата на Чарли Бекуит беше гадна и страшна: 200 души, всичките стрелци. По времето, когато Дъг освободи командния пост, имаше 475 бойци в „Делта“, както и още 300 души помощен персонал. Империята му разполагаше с всичките ненужни бюрократи, бълващи стотици безполезни протоколи, изследвания и отчети, които си проправяха път нагоре по командната верига. Той трябва да е направил впечатление на някои хора, защото си получи звездата. Всъщност завърши кариерата си като двузвезден КССО — командващ съвместните специални операции във Форт Браг. А когато Военноморските сили се нахвърлиха срещу мен в края на осемдесетте години, генерал-майор Елуд П. Докинс осигури достъп на Националната следствена служба до всяко късче неласкава информация за мен, която се съдържаше в папките на командването на съвместните специални операции.
Доста състарен изглеждаше. Широкоплещестото му тяло беше напълняло и той имаше онзи мазен вид, който се получава от твърде много обеди за сметка на фирмата и недостатъчно движение. Видът му се подчертаваше от старите бакенбарди и армейската подстрижка, която сега беше сива и доста рядка отгоре.
Дъг протегна ръка към мен.
Погледнах я, но не я поех.
Веждите на Л. К., от които приличаше на койот, се повдигнаха двадесетина сантиметра.
— Момчета, вие май сте имали напрегнато минало.
— Имахме своите добри и лоши моменти — сухо отговори Дъг. Замълча. — Чух, че сега убиваш заложниците, Дик.
Не можех да оставя това така.
— Очистих един шибан неизвестен тип, който носеше шибан пистолет. Ти никога не разполагаш с реалните факти, нали, Елуд?
Обърнах се настрани и допих джина си.
Дъг оголи зъби.
— Е, заднико — изръмжа той, — ето ти един шибан факт: моите приятели в Пентагона казват, че ще те дадат на военен съд за онова осиране и че министърът на Военноморските сили ще бъде свидетел на обвинението.
О, нима знаеше това? Радвах се, че го знае, защото, както ще си спомните, нежни читатели, moi беше съставил това малко фактче, този бит информация, този дълбочинен дезинформационен взрив и го беше заровил в „Интелинк“.
Приятно беше да срещна очи в очи поне един от хората, които пасяха в забранена територия. Но аз не помръднах и мускулче. Просто го изгледах спокойно.
— И пет фъшкии не давам какво казват приятелите ти в Пентагона. Освен това те грешат. Аз вече не съм във Военноморските сили. Уволних се преди три дни.
Съдейки по грозното му лице, бях го изненадал.
Съдейки по лицето на Л. К. Строхаус, и него бях изненадал. Но той не беше от хората, които оставаха изненадани дълго време.
— Трябва ли ти нещо, с което да пълниш кошницата, Дик? Е, аз обикновено не наемам човек без поне една звезда. Всъщност около себе си имам толкова много звезди, че сякаш живея в някакъв проклет планетариум. Имам — започна да брои на костеливите си пръсти той — общо двадесет и две звезди на заплата, включително бивши председатели на Обединеното командване. Имам още половин дузина, които чакат — само да се пенсионират.
След това ме изгледа с изражение, което беше толкова ненормално, че косата на врата ми се изправи.
— Но в твоя случай мога да направя едно изключение. — Изгледа Дъг с онзи тип бездушна усмивка, каквато злодеите от уестърните запазват за селяните точно преди да започнат да грабят, плячкосват, изнасилват и опожаряват селото им. — Елуд, дай на Дик една визитна картичка — от онези с частния номер, за да може да се свързва с мен, когато си поиска.
Дъг бръкна в сакото си и извади една гравирана картичка. Постави я между два пръста и я протегна към мен.
Майка ми, Емили, ме възпитаваше в учтивост. Затова му казах:
— Да ти го начукам много — взех картичката и я погледнах набързо. На нея пишеше: „Паджар индъстриз, Ла Куинта, Калифорния“.
О, как обичам парченцата от пъзела да започват да се наместват. Пъхнах картичката в джоба на ризата си.
— Ако е при нас, нещата в каюткомпанията ще бъдат интересни, а, Елуд? — Л. К. Строхаус се ухили и заби палец в гърдите ми. — До утре, Дики.