Обадих се от един монетен автомат по път за площад „Удуърд“. Бях дал дума на Свещеника да стоя настрани от обезопасителната мрежа от старшини, която създадох през кариерата си. В искането на Свещеника имаше смисъл — сигурността беше нарушена. Ако Дъг Докинс можеше да чете секретни зашифровани съобщения, то аз не исках да поемам и най-малък риск.
Но не бях обещал на Свещеника нищо за пенсионираните моряци. Вижте, приятели, съществува малка, стегната, общонационална мрежа от стари моряци от групите за подводна диверсия и тюлени, които поддържат връзка по факс и телефон. Те са ветерани от Втората световна война, от Корея, Виетнам и от Студената война — повечето от тях тихи, скромни герои, чиито високо секретни мисии, слава богу, не са били разкрити от нахални писатели. А и те продължават да си затварят устата — освен ако разговарят помежду си.
Това са същите жилави водолази, минирали севернокорейски пристанища и убивали генерали от комунистически Китай през петдесетте години, измъквали тетрадки с шифри от потопени съветски ядрени подводници и спасявали атомни оръжия от потънали бомбардировачи „B-52“ през шестдесетте години. Някои от тях изчезнаха от водолазните групи, за да работят по секретните проекти на адмирал Хаймън Рикоувър. Други бяха прецакани от ЦРУ или още по-тайни агенции. Те не се срещат често лице в лице. Но поддържат връзка.
Малко — много, много малко — бивши офицери са канени да станат част от мрежата. Но мнозинството от тази неформална, непочтителна национална общност от бивши водолази е „замирисало на пръст“, което е водолазки жаргон за пенсионираните моряци от флотата по източното крайбрежие. Това са бившите старшини на взводовете и групите за подводна диверсия, като моя старшина Ев Барет от взвод 22, помощниците при оръдията, снайперистите и боцманите, които бяха поддържали екипажите си в изправност посредством познатата във Военноморските сили гранитна дисциплина. Това означаваше, че провинилите се биваха почерпвани с бърза цинтарка в задника или тупалка в ченето вместо с писмена заповед за наказание. Повярвайте, това вършеше работа по-добре от всеки бюрократичен тормоз — а и така се възпитаваха по-добри войници. Знам, защото така бях обучен и аз.
Както и да е, извадих тънък бележник с адреси от портфейла си, пуснах необходимия брой дребни в телефона и набрах един номер. Телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти, след което отговори ръмжащ водолазки глас:
— Ало?
— Мъгс, ти си безполезен задник, тънкохуй скапан лапач на боклуци, лайнолик лайномозъчен шибан малък минетчия.
От другия край на линията се чу незабавен смях, последван от:
— О, здрасти, скапан Ричард. От доста време не сме се чували. Все още ли се завираш чак до грозната си глава в конски лайна?
Оставих бележка в хотелската стая, че ще отсъствам цяла нощ, наех една кола и заминах на северозапад по междущатско шосе №75 през модерните райони на Детройт — Роял Оук, Бирмингам и Понтиак, — след което продължих към Флинт, където голямото шосе зави точно на север. Ако Мичиган е оформен като дясна длан, обърната нагоре, то Сагиноу се намира точно под мястото, в което палецът се удебелява. Няколко мили северно от Сагиноу се отклоних от междущатското шосе по двулентов щатски път, карах по него дванадесет мили и завих на северозапад. На едно кръстовище, обозначено със знак стоп, завих наляво по настлан с черен асфалт път, който криволичеше право на север между поточета, огромни полета, които по време на сезона сигурно са били засети с люцерна, пшеница, царевица и соя.
В момента те навярно бяха оставени незасети, а от изораната и набраздена почва стърчаха останки от растения. Но не можех да видя нищо — твърде тъмно беше. Продължих да карам под черното вечерно небе, като следвах дадените ми указания. Проверих шестицата си. Зад мен пътят беше празен. Ако някой ме следваше, значи кара с угасени фарове.
Просто за да съм сигурен, веднага след като пътят направи ляв завой, аз отбих, угасих собствените си фарове и изчаках петнадесет минути, като слушах радиото. Не мина нищо.
Възобнових пътуването и стигнах в малък град с непроизносимо индианско име и една-единствена главна улица с полусъборени магазини, чиито прозорци бяха затворени с капаци, изронени тротоари и никакви светофари. Преминах през него бавно. На две мили от другата страна завих по друг черен асфалтов път и продължих пет мили на север, докато стигнах в град, наречен на името на някоя жена — Черити.