Ухилих се нахално на мистър ДГВ и го праснах по дясното рамо, когато влязох през вратата.
— Моля за позволение да се кача на борда.
Той не отговори.
— Най-после си уреди тази сладка работа, а? Виждам, че се издигаш. Честито.
Отново го ръгнах.
Той изохка, а след това се обърна с гръб към мен, за да може да удари по бутоните (обзалагам се, че му се искаше да удря другаде), и ние се изкачихме по четиридесет и шестте етажа, без да говорим, загледани в тавана и заслушани в асансьорната версия на песента „Ще те държа под око“. Колко подходящо.
Вратите се отвориха със съскане и аз излязох.
— В края на коридора отляво на вас, сър — каза мистър ДГВ през зъби.
— Внимавай по пътя надолу, човече. Доста е като за начинаещ.
Покритият с килим коридор правеше лека извивка след асансьора. Отидох при две огромни двойни дървени врати, пред които стоеше друг ДГВ в син раиран костюм, радиослушалка в ухото и микрофон на китката.
Този беше невероятно мил.
— Добър вечер, сър — каза той най-почтително.
Кимнах, вдигнал глава към стратосферата. Дъг откъде ли намираше тези типове?
Той отвори дясната врата и застана до нея.
— Моля, влезте. Господин Строхаус ви очаква.
Бях очаквал тълпа, но той ме чакаше сам в хола. Имаше камина с огън — черешово дърво, ако можех да съдя по сладникавия мирис — и дълъг бял диван, заобиколен от двете страни от две двойки фотьойли. Картините бяха литографии, но си ги биваше. Килимът — впечатляващо разкошен. Очевидно сервитьорите бяха дошли и си отишли, защото тук беше безупречно — не се виждаше нито една салфетка за коктейли, изоставени ордьоври или празни винени чаши. Върху масичката за кафе с дебело два сантиметра стъкло стоеше бутилка джин „Бомбай“, замразена в куб лед с размерите на тухла. Увита бе в ленена салфетка и стоеше върху поднос за напитки.
До джина имаше кофа с лед, в която стоеше четвъртлитрова кана със златиста течност, както и отворена кутия кола. До кофата имаше поставена старомодна чаша от гравиран кристал за две напитки и една салфетка за коктейл. Очакваха ме.
Той стоеше прав, загледан над огромната тераса към светлинките, които мигаха от другата страна на реката в Уиндзор, Онтарио. Върху гащите от петдесет долара носеше добре скроен смокинг. Панталоните се спускаха върху чифт направени по поръчка каубойски ботуши от грапава черна кожа. Над яката на плисираната му риза се виждаше бяло-синя панделка, от която висеше Почетният медал на Конгреса.
В лявата си ръка държеше чаша, в която се виждаха остатъци от коктейл и разтопен лед. Изглежда, беше забелязал отражението ми в стъклото, защото се обърна и вдигна тост с чашата си.
— Здрасти, Дик. Добре дошъл на забавата.
— Добър вечер.
— Липсваше ми на джамбурето.
— Имах ангажименти.
— Жалко. Страхотно беше. Трябваше да видиш моята маса — сенатори, генерали и адмирали на редовна служба и някои местни бизнесмени и други подобни лайна. Страхотна група.
— Съжалявам, че не можах да стигна навреме.
Кимна.
— И аз. Можеше да има малко гаден биднес за теб сега, когато отново си цивилен.
Нищо не казах и затова той се обърна към гледката си и с широк жест смени темата:
— Хубаво е, а?
Повече от хубаво беше и му го казах.
Засмя се.
— Прав си — каза. — Удивително е какво може да се купи с шест хиляди седемстотин и петдесет долара дневно, без да се включва обслужването по стаите. — Отново се засмя. — Хей, знаеш ли какво? Трябва да си долея, а и ти имаш нужда от напитка.
— Благодаря. — Огледах се. — Къде е Дъг?
— Излязъл е да дебне някъде — небрежно отговори калифорниецът. — Познаваш Дъг — става толкова неспокоен. Понякога ми се струва, че му е скучно с мен.
Отиде до масичката за кафе, вдигна четвъртлитровата кана, внимателно изсипа част от течността в чашата си, добави три бучки лед и я напълни до ръба с кола.
— Давай, налей си.
— Благодаря.
Изсипах шепа кубчета в чашата си и посегнах към бутилката с джин.
Преди да успея да си налея, Л. К. Строхаус ме прекъсна:
— Помириши това.
Поднесе каната под носа ми. Ароматът определено беше като за менте. Но някак си се различаваше.