— Давай, давай, опитай го — няма проблем, — сръбни направо от каната, момче.
Подаде ми я. Отпих малко и му я върнах.
— Леко влиза.
— Леко и още как. Това е пъпеш, момчето ми, пъпеш. И ти никога досега не си пил такова нещо. Сто процента алкохол и влиза по-гладко от всичките проклети двадесетгодишни малцови уискита в целия проклет свят. Имам едно старо приятелче от Западен Арканзас, което ми го прави два пъти в годината. По пет галона наведнъж. И знаеш ли к’ва е тайната? Домати. Слага домати заедно с пъпешите и останалите лайна.
Мисълта за това го накара да се усмихне дяволито.
— Е, продължавай, синко, налей си малко от този адски скъп английски джин, който така много обичаш, след това паркирай задника си на дивана, за да можем да разтегнем по някой локум.
Не знам как е с вас, но на мен започваше да ми писва от тези глупости в леко фолклорен, селяшки стил, напомнящ за стърготини по пода, печка от варел и натъркаляни около нея типове.
— Виж какво, заднико. Да ти го начукам — казах му, за да го събудя. — Не си някакво бебе с лигавче и осрани пелени и затова разкарай скапания си селяндурски акцент и лафовете от гората и карай направо, става ли?
Това го сепна. Погледна ме така, сякаш съм откачен. След това отпи доста добра глътка от своето менте и кола, пльосна чашата върху масата, избърса уста с опакото на дланта си и се засмя.
— Предполагам, че не мога да продам на лайнар лайна, а, Дик?
Зависеше кой на кого ги пробутваше.
— Ти го каза, Л. К., а не аз.
Замълча. От начина, по който ме гледаше, предположих, че малко хора му говореха така.
— Е — най-после каза той, — това ми харесва. Харесвам откровените хора. Първите ми десет сделки бяха направени с хора, с които само си стиснах ръцете — и ме направиха богат. — Отпи от напитката си. — Сега имам двеста проклети адвокати на щат, които съставят договори. Имам още сто в четири фирми в Лос Анжелис, Ню Йорк, Лондон и Вашингтон — и тези кучи синове ми вземат по петстотин долара на час, за да хвърлят по някой проклет адвокатски поглед върху гореказаното, долуподписаното и горе– и долупосоченото, което пишат моите щатни адвокати — и пак ме съдят през цялото проклето време за нарушение на това или липса на онова, или пък за неизпълнение на нещо. Мама му стара, по-добре е да се върна към старите сделки срещу стискане на ръка.
Бих могъл да се застъпя за това мнение. Но не се намирах тук, за да дрънкам за адвокати или сделки — исках да знам защо тълпа танга, отвлекли самолет в Кий Уест, искаха да разговарят толкова много с него. Затова го попитах.
— По дяволите — отговори, — вероятно, защото знаят, че съм честен. — Отпи от чашата си и наблюдаваше реакциите ми. — Получавам такива обаждания. Някакъв откачи миналата година и взе жена си за заложница. Даваха ме в шоуто на Лари Кинг — кучият син ми се обади по телефона и го уговорих да я остави точно там, на живо, в шоуто.
Вдигна рамене.
— С една дума, нямам представа защо онези пирати са ме търсили, освен че аз бих предпочел да говоря със себе си, а не с президента, защото аз съм човекът с най-честните отговори.
Отново отпи и ме загледа замислен над ръба на чашата си.
— Знаеш ли, искаше ми се да ми се бяха обадили от ФБР — вероятно щях да успея да направя нещо, за да не очистваш онези глупави задници.
Но заместник-директорът на ФБР за операциите му се беше обадил, а той — отказал да говори с тях, като не пропуснал и да ги наругае. Виждал бях доклада.
Дотук с честните отговори на Строхаус.
Не знам дали вече сте го разбрали, нежни читатели, но според мен тук имаше нещо явно не-готино.
Нека разгледаме ситуацията от моя ъгъл.
Първо. Л. К. Строхаус или някой негов приближен четеше файловете, които аз бях вкарал в „Интелинк“.
Второ. Ако можеше да чете фалшивите ми файлове, това означаваше, че може да манипулира цялата проклета система — както правеше Уондър.
Трето. Ако можеше да манипулира цялата система, значи можеше да си играе с улики, да унищожава информация, да променя съществото на документите, дори да унищожава съдържанието на файловете. И всичко това по електронен път. Без отпечатъци — освен ако не знаехме какво търсим и не му поставим капан, както бяхме направили.
Нищо чудно, че Свещеника беше поискал аз и хората ми да се покрием. Нищо чудно, че беше настоял да стоим извън военните. Трябваше да приема за даденост, че не съществуваше нищо в системата „Интелинк“, което Л. К. Строхаус не можеше да види, ако пожелае.