Имам много добро инстинктивно шесто чувство. То ми е позволявало да остана жив. Спирал съм с крак във въздуха над някоя пътека в джунглата и съм виждал мини точно там, където възнамерявах да стъпя. В Либия едно танго беше стреляло право насреща ми — куршумът се разби в стената точно зад мен. Не бях чул нищо, но бях го усетил и отскочил навреме. Миналата година в Лондон инстинктите ми помогнаха да се предпазя от терминаторите на Националната следствена служба, защото, както се приближавах към Гроувнър скуеър, където бяха направили засада, долових, че не всичко е наред, и предприех действия по убягване от врага.
Тук също нещо ме накара да спра рязко — да не влизам в бара. Вместо това спрях и подуших въздуха, както ако преследвам танга. Миризмата на опасността беше доловима.
Отстъпих назад, извън светлината, и започнах да наблюдавам от сенките. Там, от другата страна на стаята, поставил до лакътя си клетъчен телефон точно като този, който ми беше дал, и потънал дълбоко в разговор с човек, чието лице не виждах, седеше Свещеника.
Реших, че е време да се прегрупирам.
11.
Валеше сняг, когато се преобух в дънки, маратонки и тениска с надпис „Футболист от Отбора на Щат Мичиган“, освободих стаята си в хотела, натоварих багажа си в колата и изхвърчах към Ипсиланти. Пътувах бавно заради гадното време — хлъзгаво шосе с ледени участъци и големи, тлъсти, мокри снежинки от онези, дето се натрупват по предното стъкло, независимо колко силно си пуснал парното. Натрупват се по чистачките и изгарят моторчето им. Имах много време да мисля за ситуацията и никак не харесах резултата от мислите си.
Ако Свещеника и Л. К. Строхаус бяха свързани, то цялата ми работа беше компрометирана още от самото начало и аз бях мъртъв. Но за мен е много важно това, че бях харесал Свещеника. Впечатлил ме беше като един от добрите, а аз рядко греша в тези работи.
Затова може би имаше основание да бъде в Детройт и да не ми казва, че е тук — в края на краищата той беше човекът, на чиято врата пишеше „ГРНБВМ“. Може би е дошъл да види конвенцията, а не Л. К. Строхаус. Може би. А може би не. Въздъхнах и се загледах в чистачките, които се бореха с мокрите снежинки. Мама му стара — бяха ми го наврели.
Нямаше много работа в оръжейния склад. Уондър и останалите бяха отишли в „Таратайки под наем“, наели две коли за един месец (и платили с една от най-добрите кредитни карти на Фреди Фалшификатора — стандартна оперативна процедура при работа под прикритие), а след това тръгнали направо от метрото в Детройт преди около два часа. Мъгс не беше губил време при разпределянето им. След като разбрал от Гризача и Алигатора, че лошите още не са дошли, той накарал двете животни да заведат всички на разходка, за да не може някой да се загуби в района и да се осере. След това раздал оръжия и фенерчета. После разделил групата на два караула от по двама души — осем часа дежурство, осем почивка.
Купил беше допълнителни батерии за фенерчетата, карти и два петлитрови термоса с горещо кафе. На таблото на колата му имаше преносим полицейски скенер, а в жабката — радиотелефон. Бог да благослови всички старшини. (Да, приятели, този материал сте го виждали и преди и ще го видите пак. И пак.)
Уондър също беше донесъл някои неща. Носеше чифт „Найт инфорсър“ — далекомерен бинокъл с тройно увеличение за нощно виждане, който беше успял да освободи от Обединените нации по време на едно от четирите си пътувания до Ирак под прикритие като инспектор по ядрените оръжия. Сетил се беше и за любимата ми — да не казвам добре износена — кожена палка, както и шепа найлонови ленти за белезници, две ролки залепваща лента и портфейла ми с фалшиви идентификационни карти, който пазя в тайно място под пода на кухнята във вила „Свирепия“ до папката на Пинки от Следствената служба на Военноморските сили. Вечно готов да задоволи нуждите ми да се обличам добре, той беше донесъл и чифт черни бойни дрехи. (Щеше ми се да се беше досетил и за обувките ми. Пръстите на краката ми започваха да замръзват в найлоновите маратонки и вълнените чорапи.) Но все пак в куфара си носеше осем кодиращи радиоапарата с четири комплекта резервни батерии и зареждащи устройства, както и захранван с батерия търсещ маяк/приемник, който бяхме откраднали от Отдела за техническа охрана на Следствената служба на Военноморските сили, разположен в Сграда 22 в щаба на Военноморските сили, когато „Червената клетка“ им направи клизма — което ще рече, учение по проверка на охраната — преди около две години.