А за Дики Коледа беше подранила. Забравих за измръзналите си крака, когато Уондър ми подаде деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“ с мерник за нощно прицелване „Триджикон“, два пълнителя и КС — сещам се какво си мислите, но това не значи кучи син, а кобур, стандартен за кръста, който беше донесъл специално за мен. Не исках да знам откъде е взел пистолета, но Уондър сам ми поднесе факта, че при получаването му не е извършено престъпление. (Понеже го познавах, проверих дали не се е заключил с пръсти зад гърба си.)
Всъщност не се тревожех за огнестрелните оръжия и мунициите — пред мен имаше цяла една постройка, пълна със смъртоносни играчки, готова за обиране от някой долен обирач като мен. Обърнах се към Уондър:
— Добре, донесъл си ми пистолет. Но ако наистина ме обичаше, щеше да ми донесеш шперцове.
Той завъртя врат наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно, усмихна се зад жълтите си очила за стрелба, бръкна в якето си и извади малък кожен калъф. Разтвори го и с гордост ми показа своята карта от „Американ експрес“ — както и скъпоценните си взломаджийски инструменти.
— Дори не помисляй да ми казваш без какво не би излязъл от дома си — казах. — Вземай две от братчетата си и се хващай на работа.
Девет минути по-късно той, Док, Гадния и Пачия крак се върнаха с достатъчно огнева мощ, че да нарушим повечето, ако не всичките американски закони за оръжията. Изнесоха шест пистолета „Берета“ M-92 — стари пищови, произведени в Италия в края на осемдесетте години и пробутани на частите на Националната гвардия преди пет години, — както и 1000 патрона с калибър 9 мм. Изнесоха също и чифт щурмови пушки M-16 — истински: от напълно автоматичните, а не от онези нещастни полуавтоматични боклуци, за които спорят в Конгреса; тридесет пълнителя с по 20 патрона, две кутии с по 850 патрона 5,56 мм, както и една кутия с трасиращи патрони 5,56 мм.
Пачия крак и Уондър бяха напълнили обемистите си джобове с гранати — десет гранати за контролиране на бунтове, които пръскаха сълзлив газ, а също и дузина зашеметяващи — това, приятели, са гранати, а не зашеметяващи залъгалки. Те са смъртоносни. Носеха и осем бели димки.
Док Трембли изнесе две сачмени пушки „Ремингтън“ 870 за овладяване на масови безредици, сто патрона със сачми две нули за елени, както и четири патрондаша — мама му стара, ако ги прекръстеше на гърдите си, щеше да прилича на шибания Панчо Виля. А поради някакво неразбираемо съображение беше присвоил и двеста халосни патрона 5,56 мм за обучение, каквито използват частите на Националната гвардия за демонстрации. Когато го запитах защо, по дяволите, си е правил труда, ми каза, че ще извади тапите, ще изсипе барута и ще използва чистите, готови за стрелба гилзи за ръчно направените си снайперистки куршуми. Обясни ми с акцента си от Роуд Айлънд, че в наше време месингът става все по-скъп.
А Гадния? Намерил беше малък противотанков юмрук и бе успял по някакъв начин да открие еднокилограмов блок пластичен експлозив C4, половин дузина детонатори с формата на молив, три пружинни ударника, както и петдесет метра препъваща жица в камуфлажни цветове. Откъде, по дяволите, измисля тези работи? Казвам ви, ако някога се пенсионира, може да работи като куче, търсач на бомби.
Имахме четири коли под наем и затова разделихме оборудването между тях и върнахме играчките на Мъгс — под акомпанимента на протестите му.
Снегът продължаваше да вали. Имахме проблем в стил параграф 22. Вижте, ако седите в топла кола с двигател, пуснат на малки обороти, ще изглеждате като хора, които чакат в засада. Но ако изключите двигателя, предното ви стъкло се заледява, страничните стъкла се покриват със сняг и не можете да видите нищо, мамицата му.
Освен това следите от автомобилни гуми се забелязват много по-лесно и ако складът щеше да бъде следен, исках всичко да изглежда така, сякаш наоколо няма никой, а това изключваше наличието на коли наблизо.
Затова взех решение. Наех две стаи в един мотел на четвърт миля от склада. Едната смяна щеше да се настани там. Щяха да бъдат на повикване, но ще могат да поспят, да вземат топли душове и храна. Другата смяна щеше да стои на позиция около склада и да си отваря очите.
През първата вечер ни измръзнаха задниците без никакви осезаеми резултати освен вкочанените задници. Валя до сутринта — на зазоряване натрупа петнадесет сантиметра, което се отрази чудесно на маратонките ми. Е, поне не носех сандали. Снегът спря към обед, а пътищата бяха почистени преди пиковия час. (В Средния запад това наистина се случва.) Тъй като бяхме почивали осем часа, Уондър, Гадния, Пачия крак, Чери, Мъгс и аз поехме нощното дежурство — 18:00 до 02:00. Разположихме Гадния на един наблюдателен пункт зад удобна боклукчийска кофа. Той възропта, но това нямаше значение. Най-млад беше, а и не усещаше миризми, защото преди няколко години носът му бе смачкан наравно с лицето при едно лошо — да се чете от двадесет метра височина — падане към края на учение по скокове от големи височини с ниско отваряне на парашута.