Това тайна операция ли беше? Несъгласувана маневра? Или тези момчета просто се опасяват за сигурността и изолират местните, защото те биха ги издали?
Получих отговора след седемнадесет минути. На сцената нямаше местни полицаи. Ако някой можеше да забележи полицай, то това беше Шепард Алигатора, защото той е един от тях, и Алигатора обяви квадратната миля около склада за оръжие сто процента свободна от полицаи.
Това означаваше, че беше време да получа доклад за ситуацията — или на технически тюленски език: да разбера какво ставаше, мамицата му?
— Пачи крак…
— Капитане…
— Ще разузная тези задници. Провери фургона на черно единадесет.
— Разбрано.
Чаках.
— Още седи там, на петнадесетина метра от задната врата.
Отминали са ме доста.
— Накъде гледат?
— Към задната врата, капитане. Точно към нея. Перпендикулярно.
— Ами комбито? — И проклетото комби не се виждаше.
Настъпи моментна пауза.
— Червено четири — прошепна Пачия крак. — Успоредно на червената стена, с лице към задната ограда.
Това не беше хубаво. Ако визуалните им линии бяха добре съобразени, щяха да забележат как се движа.
Само че бях истински внимателен. Изпълзях до вратата на ремаркето, която гледаше към задната ограда. Въпреки че не виждах фургона, аз знаех, че се намира на около двадесет и пет метра назад и наляво от мен. Комбито беше на тридесет и пет, може би четиридесет метра от другата страна на паркинга.
Проверих как е ляво на борд на ремаркето. Едно второ полуремарке беше паркирано на пет-шест метра успоредно на моето. Показах нос около страничната стена и не видях нищо нередно.
— Тръгвам. Вие, момчета, наблюдавайте шестицата ми.
Благодарих на Бога за малките му добрини, защото едно трето полуремарке — този път стоманено и плоско — блокираше пряката видимост на комбито. Е, поне първите няколко метра от това малко приключение щяха да са лесни.
Погледнах часовника си. 21:15. Опипах се, за да проверя дали ножът ми „Емерсън CQC-6“ за близък бой е надеждно закрепен за колана ми и дали по мен не дрънкат разни боклуци и няма да вдигат шум, когато се движа. След това пъхнах радиотелефона в джоба върху бедрото на панталона си и съвсем внимателно се изтърколих, спуснах се на земята и се притаих в сянката до дясната двойка колела, за да видя дали от комбито няма някакви реакции. Не забелязах такива.
Добре. Внимателно започнах да лазя през гореупоменатите шест метра замразена киша до съседното ремарке, удряйки коляното си в голямо колкото пъпеш парче лед. Разбрах колко лесно ще ми бъде. Претърколих се под калобрана отдясно на борд, превит от болка, изпълзях на колене и лакти между двете оси, като през цялото това време псувах и ругаех безмълвно, и като използвах полуремаркето за прикритие, напреднах още десет метра. Лежах под пода, пред опорната стойка в носовата част на ремаркето и назад от предната му стена, заслушан в болезненото пулсиране на коляното си и ускореното си сърцебиене, и си мислех, че животът е страхотен.
Имаше разстояние от два метра между носа на плоското ремарке и следващото полуремарке — стоманена платформа, по диагонал оттук, обърнато точно срещу комбито, но на тридесет метра от него. Ако се придържах към далечната страна и се движех мнооого бавно, може би щях да успея да мина незабелязано.
Пропълзях шестте метра разстояние на лакти, пъхнах се под опашната част на ремаркето и се свих между огромните две оси. Точно в този момент вътрешните светлини на комбито светнаха — защото някой отвори вратата от другата страна на шофьора.
О, мама му стара. Свършено е с Дики.
Огледах се за изход. Нямаше такъв. Погледнах нагоре. Видях три прекръстени щанги около осите и се вдигнах на тях, като ги обвих с ръце и крака и увиснах надолу като някакъв шибан ленивец.
Вратата се затвори и светлината угасна. Дочух скърцане на крака върху добре стегнатия сняг, които приближаваха към мен. Опитах се да стана невидим.
Движението спря. След това дочух друг звук — познат ми беше, но не можех да го определя. До момента, в който кучият син се изпика на шибаната задна гума на по-малко от метър от мястото, където се криех.