Задържах се, докато той се върна до комбито и се качи обратно в него. Когато вратата се затвори и вътрешната лампа угасна, тръгнах — бързо. Щяха да минат десет секунди, през които нямаше да виждат в тъмното заради лампичката в купето. Когато лампичката светна, аз се пуснах от щангите и като змия се промъкнах край задната страна на ремаркето, докато се скрих от комбито. Ако аз не можех да ги виждам, то те също не можеха да виждат мен.
Оставаха ми още десет метра през открито пространство. Преминах ги бавно, внимателно, сантиметър по сантиметър, докато намерих убежище зад един двутонен транспортен камион на около петнадесет метра зад вратата на шофьора на фургона.
Добрата новина беше, че заемах позиция в зоната, от която не можеха да ме видят в огледалата на комбито. Лошата новина беше, че ако исках да се приближа повече, трябваше да мина през зона, в която шофьорът можеше да ме види.
Откъде знаех това ли? Просто е. Вече почти различавах силуета на лицето му в огледалото за обратно виждане. А ако виждате някого в огледалото, то и той може да ви види.
Приклекнах до една огромна гума, извадих радиото, включих го — внимателно, за да не ме издаде щракването — и прошепнах:
— Гаден.
— Да.
— Можеш ли да се заемеш с онзи до шофьора на фургона?
Настъпи кратка пауза.
— Да.
— Когато дам сигнал.
— Ясно.
Вижте, бях разбрал нещо по време на дългото пълзене. А то беше, че всичките коли, участващи в засадата, не се виждаха помежду си. Фургонът не виждаше комбито, а фордът отпред не виждаше нито фургона, нито комбито. Това беше огромна тактическа грешка, която ми позволяваше да ги елиминирам една по една — ако това исках да правя.
В този случай обаче аз просто исках да видя какво, по дяволите, имаше във фургона — и кои бяха тези задници.
Приближих се директно иззад фургона, като се движех бавно, предпазливо, тихо на лакти и колене. Всички допълнителни шумове, които може да съм направил, бяха предвидливо елиминирани от двамата задници на предните седалки, защото двигателят мъркаше с приятен звук и парното беше пуснато докрай.
От мястото, където пълзях, виждах Гадния. Той беше излязъл от позицията си зад боклукчийската кофа и се приближил до предната част на фургона — в мястото, където не могат да го видят. Отпуснах се на земята. Гадния направи същото. Показах му кожената си палка. Той ми показа десния си среден пръст.
Аз му отговорих със свити в кръг палец и показалец, което означаваше, че всичко е наред в Лондон и че той е един задник в Рио. След това вдигнах глава и сложих ухо на вратата. Говореха си, макар да не разбирах нищо конкретно, защото радиото на фургона също свиреше и музиката заглушаваше думите. Какви бяха тези, аматьори ли?
Отново легнах, показах радиото си и след като Гадния го притисна до ухото си, натиснах бутона и казах:
— На три…
Той вдигна палец, заобиколи носа на фургона и отиде точно зад вратата на пътника.
— Едно.
Плъзнах гръб по страничния панел и посегнах към дръжката на вратата с дясната си ръка, а в лявата стисках радиото и палката, която бях извадил от джоба на униформата си.
— Две.
Оставих радиото и се нагласих, за да мога веднага като отворя вратата, да бръкна вътре, да хвана шофьора и да го смълча.
Прошепнах като суфльор „три“ достатъчно силно, за да може Гадния да ме чуе, след това протегнах ръка, хванах дръжката и отворих вратата. Виж ти пълна изненада. Стиснах онзи боклук за шибаното гърло, преди да успее да реагира, праснах го с палката два пъти, преди да успее да види лицето ми, той припадна и аз го свалих на земята. Мисията изпълнена.
Само че не беше изпълнена, защото Гадния все още не беше праснал горната част на главата на пътника. Всъщност никакъв го нямаше.
Как знаех това ли? Знаех го, защото гореупоменатият пътник ме връхлиташе като шибания бърз влак, размахал ръце и крака като буталата на парен двигател, докато се прехвърляше през седалката към мен.
Погледнах край него и видях Гадния с изписано на лицето абсолютно лайнарско разочарование, който се опитваше да отвори вратата. Тя, разбира се, беше надеждно заключена отвътре.
След това видях лицето на пътника, който се хвърли към гърлото ми с протегнати ръце. Беше Дъг Докинс. И не изглеждаше никак радостен, че ме вижда.
12.
Това не беше първият път, когато аз и Дъг се сбивахме. Но сега нямам време да ви изнасям урок по история на тази тема, защото той се движеше бързо и в очите му се четеше мисълта за убийство, а аз трябваше да е-л-и-м-и-н-и-р-а-м този задник, преди да е успял да включи някаква аларма.