Желаеше да се присъедини към „Червената клетка“, но аз бях отказал. Независимо от факта, че имаше страхотен сервис и бедра на професионален дискотечен танцьор, нямаше сърцето и душата на воин.
От разрешителното за оръжие и шофьорската книжка разбрах, че той вероятно е един от помиярите на Дъг. А отляво в дънките му, в кобур от изкуствена материя беше заврян един пистолет „Валтер PPK/S“ от синя стомана, познат още като „Манхурин“, в чийто пълнител имаше седем, а в цевта — един от най-добрите куршуми, използвани във ФБР — тип „Хидрашок“ с кух връх. Тъй като разрешителното за носене на оръжие важеше единствено за Калифорния, дадох пистолета на Гадния като сувенир, за да му покажа, че не съм му сърдит.
След това претърсих Дъг. Не беше въоръжен и не носеше нищо интересно. В портфейла му нямаше списък с телефонни номера. В джобовете му нямаше дискретно маркирани карти. Всъщност нямаше нищо уличаващо. До скоростния лост се намираше един клетъчен телефон. Взех го, пуснах го на земята и го смачках с крак.
Помислих си, че бих могъл да проведа малък телефонен разговор с пенсионирания генерал — може би да закача полева телефонна жица за онази му работа и да му задам няколко въпроса за посещението му тук. Но всички разпити трябваше да се проведат по-късно. Защо? Защото точно сега Гадния ми правеше буйни жестове — сочеше към позицията на Пачия крак. Вдигнах очи и го видях. Ожесточено ни правеше безмълвни сигнали — враг. Прикривай се.
Мама му стара, идваха, а аз тук имах двама задници в безсъзнание. Мамицата ми. Добре. Всичко по реда си. Камуфлаж — шибаният фургон трябваше да изглежда нормално. Движейки се бързо, аз и Гадния натикахме Дъг на седалката на пътника, закачихме колана му, за да си седи на мястото и го завързахме със залепваща лента, за да не мърда и да не вдига шум.
След това поставихме шофьора зад волана, като с лента завързахме глезените му към тръбната рамка. След това направихме една дълга буква X с лентата върху гърдите му и го залепихме към седалката.
Изключих двигателя и прибрах ключовете. Кучите синове щяха да поизмръзнат, докато успея да се върна за тях. Изпратих Гадния обратно при кофата му за боклук, а аз се върнах в ремаркето.
Не бяха минали и пет секунди, когато получих първото съобщение от Мъгс — един анонимен седемметров бордови камион с подемна задна врата минал покрай сградата. Заобиколил още веднъж за нов оглед, а след това отишъл до двора с камионите, където останал с изключени фарове и работещ двигател.
Пачия крак го огледа с бинокъла за нощно виждане и извести номера на Мъгс. Докато нашепваше, един човек в тъмни дрехи и плетена шапка изскочи от кабината, отиде до някакъв влекач, качи се в него и запали двигателя. Когато огромният дизел изрева, още двама, облечени в черни дрехи, се измъкнаха от бордовия камион, изтичаха до оградата, която разделяше паркинга на оръжейния склад от двора с камионите, и срязаха найлоновите връзки на предварително подготвения триметров сектор на оградата.
Когато оградата падна, влекачът внимателно излезе през отвора, излезе от линията на моето зрение и аз се свързах с Пачия крак.
— Ситуация?
— Отидоха със заден до вратата. — Замълча за момент. — Влязоха вътре.
— Дик… — гласът на Мъгс.
— Казвай, старшина.
— Фургонът. Регистриран е на един адрес в Ист Сайд.
— Разбрано.
Без усилия бяха проникнали в КОМВАЮМ. Ех, армейска сигурност.
Чакахме безмълвно. Въпреки че бяха приготвили всичко предварително, измина почти половин час, преди огромният влекач да мине бавно покрай мен и да влезе в двора с камионите. След това бордовият камион влезе на заден ход през оградата, за да се товари.
— Пачи крак…
— Да.
— Влекачът движи ли се?
— Не. Работи на празен ход.
Това беше хубаво — и лошо. Трябваше да се справим с два камиона, а да не говорим за двата автомобила с лоши момчета, както и фургона. Исках да знам къде отиват.
Това означаваше, че трябва да разделя силите си.