От Следствената служба на Военноморските сили искаха да играят във Вашингтон — те обичат да обявяват война по разписание от девет до пет. Аз предпочитах градове като Лондон, Лисабон, Рим и Неапол по две причини. Първо, Европа, Средният изток и Азия бяха местата, където играта би се играла истински. И, второ, всяко от тези задгранични места притежава онзи тип среда, в която следенето на лоши се превръща в истински кошмар: много коли и объркващо движение, непрекъснати строежи, претъпкани площади, повсеместни задръствания и beaocup еднопосочни улици и безименни алеи без изход — все места, в които е лесно да се отървеш, объркаш и злоупотребиш със своите бавачки.
Аз и хората ми играехме лошите момчета (въпрос на типажи, а?) и винаги сме унищожавали до крак добрите момчета, защото отделяхме време да опознаем града и да се възползваме от това по време на играта. То си е истинска партизанска война, приятели. Спомнете си известния призив на Мао Цзе Дун: „Воинът-революционер трябва да се движи сред масите като риба във вода.“
Довечера щях да се движа сред тази маса като риба в меласа. О, имах сигурни комуникации. Но ще забележите, нежни читатели, че и двете техники за следене, които току-що обрисувах по-горе, изискват голям брой автомобили. Тази вечер имах две цели и само пет коли, с които да ги следя, докато лошите имаха две коли за контраследене. Още по-важното беше, че тази вечер аз щях да карам на сляпо.
А и те знаеха какво вършат. Фордът пропусна бордовия камион пред себе си. След това изостана, като караше бавно на изток по четирилентов път, по който нямаше почти никакво движение. Комбито тръгна заедно с влекача на юг по шосе 23.
Повиках кавалерията веднага, след като тръгнаха, и бързо разпределих назначенията. Уондър провери оръжейния склад и излезе оттам с побеляло лице.
— Изчистили са го до шушка — докладва той. Ето ти края на идеите ми за нежно отклоняване на оръжие. Тези момчета бяха изнасилили групово това място.
Е, сега ние наистина трябваше да не изоставаме от тях. Две коли, пълни с моите палавници, тръгнаха след влекача. Гадния и Уондър взеха една от останалите коли под наем, а Чери и Пачия крак — другата. Прибрах бинокъла за нощно виждане от Пачия крак и тръгнах с Мъгс.
Когато бившият старшина тръгна от оръжейния склад, виждах, че Дъг и неговото тюленче се бяха съвзели — блъскаха се вътре в колата, за да се освободят от залепващата лента.
Мъгс изви пръст към тях.
— По мое време не оставяхме свидетели — каза той. — Изпипвахме работата докрай. Иначе става мърляво, нали знаеш.
Всъщност минало ми беше през ума да убия тези кучи синове при първа възможност, само че исках да ги разпитам. Но както обикновено, мистър Мърфи ми беше попречил.
— Е, да, ако не бяхме ангажирани другаде…
Мъгс имаше право. И ако не бързахме толкова, щях да спра и да ги очистя веднага. Но нямаше време. Тръгнахме след форда.
Не бързаха да се върнат в града. Което ни създаваше проблеми. Тъй като бяха на шосе 12 — четирилентово щатско шосе, което завива по авеню „Мичиган“, след като излезе от града, — там имаше редица светофари. Проклетият форд щеше да изостане и да позволи на бордовия камион да напредне с четвърт миля или повече — в края на краищата те знаеха къде отиват.
Малко след като излязохме от Грийнфийлд вилидж, бордовият камион зави на юг по шосето към Саутфийлд, докато фордът продължи да кара към Мичиган. Изведнъж спря на моста над шосето.
Мъгс се измести по дясната лента, а аз натиснах бутона за излъчване:
— Поемам камиона. Уондър остава с форда. Чери, ти изостани, отбий и чакай, докато разберем какво става, мамицата му. Край.
— Разбрано — припокриха се гласовете на Уондър и Чери.
Погледнах към камиона, който сега ускоряваше ход.
— Хайде, карай — казах на Мъгс. — Не изоставай от тях.
Той ме изгледа мръснишки.
— Търпение, скапан Ричард, не бъди толкова смотан и шибан нетърпеливец. — Бавно вкара колата в лентата за качване на шосето. — На коя лента са? Очите ми вече не са същите както преди.
Погледнах към камиона на четвърт миля пред нас, като знаех, че Мъгс все още може да види петаче от сто метра.