Разговаряхме по радиотелефона. Той ми каза, че бордовият камион се намира в една уличка, която стига до задната част на някакъв изоставен ресторант за барбекю по алабамски. Фордът бил спрял пред него.
Приближихме се тихо до колата на Чери. Уондър изостана от нас, а след това се отби към предната страна на магазина откъм авеню „Мак“. Мъгс нежно пъхна носа на колата си в началото на уличката. Автомобилите, които преследвахме, се намираха на стотина метра от нас — тъмни сенки в тъмното.
Погледнах през бинокъла за нощно виждане. Зад форда клечеше човек и работеше нещо по регистрационния номер. Свали го от колата, сложи го на земята, а после постави на мястото му друг.
Човекът — висок чернокож с костюм — вдигна сваления номер, отвори вратата на шофьора и го метна вътре. След това отвори багажника, взе един работен комбинезон и потник, свали сакото и вратовръзката си, а после се качи на шофьорската седалка и включи запалването.
Мъгс стисна челюсти.
— Ти можеш да вървиш на майната си, Дик. Аз искам да видя къде, по дяволите, ще иде този кучи син с тези номера, след като знам, че са откраднати.
Това ми прозвуча добре. И аз исках да се раздвижа. Зулуските гангстерски принцове представляваха дребен проблем, който можех да реша бързо и ефикасно. Огромното полуремарке, което съдържаше тонове оръжие и патрони, беше по-важно.
— Обади ми се по клетъчния, ако разбереш нещо.
Грабнах си вързопа с играчки и понечих да се отдалеча.
— Хей, лайнян мозъко! — Мъгс протегна ръка и изключи лампата на тавана. — Няма нужда да известяваш позицията ни… — потупа ме по рамото. — А сега върви, скапан Ричард.
Изтърколих се от колата му и като се криех, се добрах до взетия под наем шевролет на Уондър, който той беше спрял зад колата на Чери.
Когато се пъхнах на задната седалка и се извърнах, за да видя какво става, старият жабок беше изчезнал.
13.
Пачия крак взе бинокъла ми за нощно виждане и се прокрадна в алеята, за да направи НП с един човек (спомняте си, че това е наблюдателен пост). В това време аз, Гадния, Уондър и Чери много ти-хич-ко свалихме задните седалки на колите под наем, добрахме се до багажниците и извадихме някои от смъртоносните играчки, които бяхме взели от оръжейния склад.
Зулуските гангстери не разтоварваха нищо, което ми подсказа, че ще карат плячката си другаде за дистрибутиране и/или продажба. Не, нямаше да я карат никъде, стига да си свършех работата за тази вечер както трябва.
За да ми е по-трудно да си свърша работата, те бяха поставили двама часови в алеята — двама градски скокльовци с широки подплатени памучни якета и бейзболни шапки с козирките назад, анцузи и от ярко оцветените високи атлетически маратонки, наричани обувки за престъпници. Двамата дундуркаха по един автомат „Колт 15“ с пълнители с четиридесет патрона. Издайническите подутини по тях ми показваха, че носят и пистолети.
Нека спрем тук, докато ви обясня някои неща за дежурството на часовия. И не пропускайте тази част, защото ще я срещнете отново. Най-напред дежурството на часовия е като физическото обучение — не е необходимо да ти харесва, а просто трябва да го правиш. Освен това не е трудно. Изисква концентрация, внимание за детайлите и неотслабваща бдителност. Двама добри часови могат да означават разлика между живот и смърт там, на бойното поле. Да, казах двама часови. За разлика от онези филми за войната, които сте гледали, в реалния живот почти никога не се позволява на часовия да действа сам — особено нощем.
Повечето хора обаче смятат, че дежурството на часовия е тактическият еквивалент на чистенето на тоалетни. Правят всичко друго, но не и което трябва — да наблюдават. Не разбират, че войната е 99 процента чакане и един процент бой. Часови като тези са примамливи цели за хора като мен. Щеше да бъде лесно да елиминирам двамата. Но довечера работата ми беше друга. Трябваше да се вмъкна и да се измъкна, без да ме забележат. Затова просто щяхме да чакаме.
Ситуацията се развиваше в моя полза, защото часовите на зулуските гангстери не стояха с желание — не им харесваше и нямаше да пазят. Беше студено, беше влажно и беше скучно. Затова след четири-пет минути те започнаха да стъпват от крак на крак. След още няколко минути стъпването премина в подскачане. Започнаха да разговарят, поради което загубиха концентрацията си. Не след дълго запалиха цигари — унищожиха нагласата си да виждат в тъмното. А след три четвърти час на студено двамата решиха, че ще могат да наблюдават нещата не по-зле от вътрешната страна на сградата.