Инструкторите ще ти кажат, че ако си обръщал внимание на трите основни догми на укриването — форма, светлина и силует — и ако не привличаш вниманието върху себе си, като мърдаш, с други думи, като вярваш, че си невидим, човекът, който гледа право към теб, вероятно все още не те е забелязал и няма изобщо да те забележи.
Причината за това се крие не в метафизичните, а във физичните закони на природата. Помните курса по основи на биологията, когато изучавахте принципите на зрението, нали? Не? Е, нека ви дам малък опреснителен курс.
Причината да не ви забележат е в това, че повечето от нас забелязват онова, което виждат с периферното си зрение, а не чрез директен поглед. Пример? По-лесно е да видиш елен в гората, когато стои отляво или отдясно на теб, отколкото ако е точно отпред, защото периферното ти зрение долавя движенията му. Същото важи и за кола, която идва към вас, докато пресичате натоварена улица.
Нощем ситуацията се усложнява поради начина, по който виждаме. Ретината на човешкото око се състои от два вида клетки. Има конуси, които ни помагат да виждаме денем, както и пръчици, които заобикалят конусите и помагат да виждаме нощем. Пръчиците са много чувствителни на светлина. Но тъй като не се намират в центъра на окото — помните, че заобикалят конусите, — те не долавят нищо, което идва от центъра на полезрението ни. Те са най-ефективни, когато погледът ви е леко отклонен от центъра. Затова знаех, че ако скокльото гледаше право към мен, нямаше да ме забележи.
Затова, вместо да се паникьосам, аз просто се смразих на място — по средата на пътя. Ръката ми, върху която имаше ръкавица, се намираше в нещо наистина изгнило. Левият ми крак беше прекалено обтегнат. Дясното ми коляно — онова, което бях ударил при оръжейния склад — се намираше върху неприятно остро нещо. Но не помръдвах. Знаех, че спазвам трите догми. Тялото ми беше ниско и неразличимо на фона на оградата. Нямаше светлина, защото лицето ми беше почернено, а останалата част от мен бе облечена в стари, мръсни черни дрехи. А силуетът ми, омекотен от оградата, кофите за боклук и липсата на светлина, не се виждаше.
Фокусирах очите си върху стъпалата на скокльото. Така щях да разбера, ако тръгне към мен, но пак няма да вляза в зрителен контакт с него.
Дишах толкова бавно, че сякаш не дишах изобщо. (Има истинска полза от това човек да е тюлен и да се е научил да си сдържа дъха под вода в продължение на три минути.)
И чаках. И чаках.
Два метра пред мен Уондър стоеше в същото положение. Научил беше всичко това в школата, в която и аз — и го използвал в същите неприятни места от Афганистан до Либия, от Западна Франция до Източна Европа, по време на двете си десетилетия в Морската пехота и Военноморските сили.
Дочух звук от триещи се пръсти и съскане и цигарата падна между нас. Вдигнах очи леко, точно навреме, за да видя как скокльото нагласи шапката си с надпис „Малкъм X“, изплю се и безгрижно влезе обратно.
Размърдах се за първи път от няколко минути насам — коленната ми става пукна достатъчно силно, за да накара Уондър да ме погледне мръснишки. Изчакахме, за да се убедим, че няма да бъдем прекъснати отново, след което продължихме необезпокоявани към камиона.
Уондър се промъкна с пълзене напред до двигателя. Обича да си играе с двигатели. Поигра си с този, като залепи с тиксо едно петдесетграмово парче пластичен експлозив за изпускателния колектор, нагласи му детонатор, а след това свърза кабела на детонатора към системата за запалване.
Завърташ ключа и… бум.
Междувременно аз се забавлявах по свой начин. Отключих катинара на задната врата и я плъзнах достатъчно, за да проверя дали това е нашият камион. (Да, приятели, аз спазвам собствените си заповеди, особено онази — „Не си въобгъзявай“.) Видях сандъци за оръжие и патрони, и това ми стигаше. Затова затворих вратата, щракнах катинара и се пъхнах под шасито.
Там взех парче пластичен експлозив „C4“, голямо колкото кутия боя за обувки, и го разтрих в дланите си, докато направих тесен лентов заряд, дълъг малко повече от метър. С тиксо го залепих на дъното на камиона във формата на неравен правоъгълник. Посегнах към джоба на бедрото си, за да взема ножа си „Емерсън CQC-6“ и да срежа лентата. Ножа го нямаше. Това ме ядоса.
Легнах по гръб и прерових всичките си джобове. Проклетият нож липсваше. Петстотин шибани долара за ръчно изработения и надписан нож, подарен от Ърни Емерсън, който го направи за мен. Лежах и се опитвах да проумея какво беше станало, и реших, че трябва да е паднал, когато двамата с Дъг се боричкахме.