— Аз бях най-добър в класа — усмихна се простодушно Юджин. Той не помнеше абсолютно нищо за амстердамската операция. Всичко беше потънало в забрава, скрито зад Пердето. Той безгрижно гледаше японския стенопис в стил какемоно.
— „Репликон“ рядко се обръща за помощ към дзайбацуриите — каза шефът на сигурността. — Но координационният комитет на Синтеза поръча на нашия картел специална операция. Макар че вие не сте член на Синтеза, вашата дзайбацурска подготовка е от съществена важност за успеха на мисията.
Юджин се усмихна спокойно, поклащайки върха на обувката си. Разговорите за лоялност и за идеология го уморяваха. Не му пукаше особено за Синтеза и за неговите честолюбиви опити да обедини планетата под единна кибернетично-икономическа мрежа.
Дори чувствата му към родния дзайбацурий бяха не толкова патриотични, колкото уважителни и домашни — такива сигурно изпитва червеят към вътрешността на ябълката. Той чакаше събеседника да мине към същността, знаейки, че компютърът-обеца ще запише всичко, дори ако самият той изпусне нещо.
Облегнат назад в креслото, шефът на службата за сигурност си играеше с електронната писалка.
— Много ни се събра — каза той. — Дълго време бяхме в позиция на изчакване, наблюдавахме как мозъците безспирно изтичат към орбиталните заводи, а екологичните катастрофи довършват планетата. Сега без помощ от вас, орбиталците, ние дори не можем да слепим парчетата. Надявам се, че разбирате нашата позиция?
— Напълно я разбирам — отвърна Юджин.
С дзайбацурската подготовка и с възможностите на Пердето хич не е толкова сложно да влезеш в кожата на стареца и да видиш всичко през неговите очи. Юджин не обичаше това, но не изпита и затруднение.
— Сега обстановката полека се стабилизира, защото най-радикалните групировки или се изтребиха взаимно, или емигрираха в космоса. Земята не може да си позволи културно многообразие, каквото съществува при вас, в орбиталните полиси. Земята трябва да обедини оцелелите ресурси под егидата на Синтеза. Войните в традиционен смисъл са останали в миналото. Сега ни предстои битка между начините на мислене.
Шефът взе разсеяно да драска със светлинната писалка по видеоекрана.
— Едно е да работим с криминални групировки като онези пирати, а съвсем друго е, когато се сблъскаме, ъ-ъ… с култове и секти, които категорично отказват да се присъединят към Синтеза. Откакто в началото на XXI век броят на населението рязко намаля, големи региони в слаборазвитите страни запустяха и подивяха. Процесът особено силно засегна Централна Америка, на юг от Мексиканската народна република. Там се появи дисидентски култ, наричащ себе си Маянски Ренесанс. Ние, синтетиците, се сблъскахме с култура и начин на мислене — в дзайбацуриите го наричате парадигма — открито враждебна на всичко и всички, обединени от Синтеза. Ако успеем да спрем тази групировка, преди да е набрала сила, положението ще се оправи. Но ако нейното влияние се усили, това може да провокира Синтеза към военни действия. А ако прибегнем към оръжието, нашият крехък консенсус ще се разцъфти по шевовете. Не можем да си позволим отново да се въоръжаваме, Юджин. Не можем да допуснем взаимни подозрения в нашите редици. За да продължим борбата с екологичните проблеми, ни е нужна пределна концентрация на силите. Нивото на океана продължава да се вдига.
Юджин кимна.
— Значи искате да ги спра. Да направя парадигмата им нежизнеспособна. Да провокирам такъв когнитивен дисонанс, който да ги разруши отвътре.
— Да — съгласи се шефът на сигурността. — Да ги разкъса на части.
— Ако сметна за нужно да пусна в ход забраненото оръжие… — деликатно започна той.
Шефът видимо пребледня, но стисна зъби и твърдо отговори:
— „Репликон“ трябва да остане настрана.
Четири дни бяха нужни на малкия дирижабъл със слънчеви батерии, за да измине пътя от дигите при Вашингтон до раздулия се Хондурас. Юджин пътуваше сам в херметична кабина. Повечето от пътя прекара полупарализиран — неспирният шепот на компютъра поглъщаше всяка разумна мисъл.
Накрая автопилотът приземи дирижабъла в залятата от морето тропическа гора около доковете на Нови Белиз. По стълбичката Юджин слезе на твърдата настилка на доковете и весело махна с ръка на екипажа на тримачтовата шхуна, чиято сиеста бе нарушил с почти безшумното си пристигане.
Искаше му се отново да бъде сред хора. За четири дни в компанията на разцепените фрагменти на собствената си личност Юджин се беше изнервил и направо копнееше за общество.