Една жрица от висок ранг, превита под тежестта на грандиозния накит на главата си, бавно вървеше покрай предните редове на тълпата, раздавайки с черпак ферментирало питие. Юджин се промъкна напред за своята порция.
Имаше нещо много странно в тази жрица. Отначало той помисли, че пред него стои дрогиран сомнамбул, но очите на жрицата бяха ясни. Тя протегна към него черпака, за да отпие, но когато пръстите му докоснаха нейната ръка, жрицата го погледна в лицето… и закрещя.
Внезапно той разбра каква е работата.
— Юджини! — извика той.
Тогава жрицата се нахвърли върху него. В техниката за ръкопашен бой на дзайбацурските агенти няма нищо изящно. Бойните изкуства, наблягащи на спокойствието и самоконтрола, са безполезни за оперативници, които в много случаи само частично са в съзнание. Затова пък обработката на условните им рефлекси ги превръща в пищящи, дерящи, свръхвъзбудени маниаци, нечувствителни към болка.
Юджин усети как в него се надига жажда за убийство. Да приеме боя значеше сигурна смърт, единствената надежда беше да се скрие в тълпата. Но докато се отбраняваше от атакуващата жрица, отзад го сграбчиха яки ръце. Той се отскубна с ръмжене, отблъсна се от каменния парапет пред свещения кладенец и видя факлите на приближаващи се воини, чу щракането на автоматите. Нямаше време за решаване. Оставаше само интуицията. Той се завъртя и се хвърли с главата надолу във влажния и хладен мрак на свещения кладенец.
Болезнен удар във водата. Юджин се обърна на гръб, разтърка горящото от удара лице. Водата беше гъста и лепкава от водораслите. Изведнъж малка рибка го ухапа по голия крак под туниката. Той добре знаеше с какво се хранят тези рибки.
Огледа стените на кладенеца. Никаква надежда — бяха гладки като стъкло.
Времето течеше. Отгоре полетя бял силует, със смъртоносен плясък се удари по корем във водата. Жертвоприношението на децата започваше.
Нещо го хвана за крака и го дръпна надолу.
В носа му влезе вода, той се закашля и изпусна възможността да се откопчи. Дърпаха го надолу, към дъното. Водата опари дробовете му и той загуби съзнание.
Свести се в усмирителна риза и видя над себе си гол бял таван. Лежеше на болнично легло. Като завъртя глава върху възглавницата, усети, че са го остригали до голо.
Едни стар монитор отляво показваше пулса му и честотата на дишане. Юджин се чувстваше адски зле. Все чакаше компютърът в главата да му прошепне нещо и изведнъж разбра, че компютъра го няма. Но вместо да се почувства изоставен, той усети студена цялост. Мозъкът го болеше като натъпкан стомах.
Отдясно се чу слаба свиреща въздишка. Юджин се обърна. На водно легло се бе опънал сбръчкан гол старец, вече не човек, а киборг — целият пронизан от тръбички и катетри. Няколко кичура безцветна коса още се държаха на изпъстрения със старчески петна череп, а слабото лице с хлътнали бузи и остър нос бе застинало в гримаса на древна жестокост… Енцефалографът фиксира няколко пика на коматозни делта-вълни от гръбначния мозък.
Лежащият беше Джон Огъст Оуенс.
Чу се шляпане на сандали по камък. Над леглото изникна женско лице.
— Добре дошъл в асиендата на маите, Юджин.
Той слабо се размърда в усмирителната риза, мъчейки се да улови вибрациите й, но не усети нищо. Изведнъж в паника съобрази: способността му да възприема чужди парадигми беше изчезнала.
— Какво, дявол да го вземе…
— Сега отново си здрав, Юджин. Странно се чувстваш, нали? Колко години си изкарал като бунище за чужди емоции… Можеш ли да си спомниш истинското си име? Това е важна стъпка. Опитай.
— Предателка!
Главата му сякаш тежеше десет тона. Той отново рухна на възглавницата: усещаше се прекалено тъп дори за да съжали за неволно изпуснатата дума. Остатъците от подготовката му настояваха да ласкае врага.
— Моето истинско име — бавно и отчетливо произнесе тя — е Наталия Жукова, и бях осъдена от Народния Дзайбацурий Брежневоград на принудително лечение… И ти също беше дисидент, преди Пердето да те лиши от личност. Повечето от висшите чинове тук също са от орбита, Юджин. Ние не сме тъпи земляни, адепти на остарял култ. Всъщност кой те нае? Корпорация „Ямато“? „Флайшер С.А.“?
— Не си губи времето напразно.
Жената се усмихна.
— Ще размислиш. Сега ти си човек, а Ренесансът е най-прекрасното време за човечеството. Погледни.
Наталия вдигна един стъклен флакон. Вътре в жълтеникава протоплазма лениво плаваше някаква мътна ципа. Тя сякаш се гърчеше и се ежеше.