Преди няколко седмици, когато си мислеше, че ще остане в Спенсървил, бе възнамерявал да си купи клетъчен телефон, като се бе канил също така да се обади на бившите си колеги във Вашингтон да направят пълно електронно изследване, както и проверка за съдебни разрешения за подслушване на телефона му. Съветът за национална сигурност беше заинтересуван не по-малко от него от сигурността на телефона му, макар и по други съображения.
Кийт се чудеше защо никой досега не му се беше обаждал от Вашингтон. Не че се вълнуваше кой знае колко, но мълчанието им започваше да придобива някакъв зловещ смисъл.
В сряда следобед самоналожената му изолация стана непоносима. Чудеше се какво ли става с Ани, тревожеше се за нея, но се утешаваше с максимата, че самата липса на новини е добра новина, което обаче не беше вярно по отношение на Вашингтон и влизаше в абсолютно противоречие с всичко, което бе научил в разузнаването през последните двадесет години.
По-късно същия ден, докато подрязваше и изправяше малиновите храсти, прегазени от Бакстър, изведнъж захвърли ножиците и изрита една кофа чак в другия край на двора. Проклятие! Мразеше да се чувства притиснат до стената, без значение дали си го налагаше сам, или му го налагаше някой друг, и се тревожеше за нея. Скочи в колата — карабината му беше опряна на седалката — и потегли по пътя със затъкнат в колана пистолет. Спря до пощенската си кутия и изчака, докато гневът му бавно отшумя. После се върна в къщата.
Опакова най-необходимото: личните си документи, паспорта, няколко чифта бельо. Не можеше да вземе оръжията на летището, макар че нямаше да се откаже от куфарчето си със специалните уреди и приспособления, такива като писалката със сълзлив газ, микрофилмовата камера, един графитен нож, и в случай на безизходица, капсула с цианид, плюс още няколко кошмарни устройства, които до този момент не му се бе налагало да използва, но които бе решил да не оставя в къщата.
Влезе в кухнята и установи, че е останал без никакви хранителни запаси, включително и бира. Доколкото му беше известно, в Спенсървил нямаше доставка по домовете, а до събота сутринта имаше още много време. Определено можеше да помоли госпожа Дженкинс или госпожа Мюлер да му купят нещо, но му хрумна по-добра идея, с която щеше да реши наведнъж три проблема. Вдигна телефона и набра Портърови.
— Тук ФБР. Вие сте арестувани за проповядване насилственото сваляне на правителството на САЩ — произнесе Кийт, щом чу гласа на Джефри.
— Ами тогава ви трябва жена ми.
— Как си?
— Чудесно. Тъкмо се канех да ти се обадя…
— Свободни ли сте да ми дойдете на гости за вечеря?
— Разбира се. У вас, така ли?
— Да. Около седем.
— На всяка цена.
— Джефри, направи ми една услуга.
— Веднага.
— Останал съм съвсем без храна, а колата ми не иска да потегли. Бихте ли донесли всичко за вечерята?
— Разбира се.
— И вино.
— Няма проблеми.
— Имам нужда и от малко пари.
— Да донесем ли и приборите за вечерята?
— Не, това го имам. Освен това имам следната молба — би ли ми осребрил един чек от хиляда долара?
— Разбира се. Знаеш ли, отби се един твой приятел…
— Ще ми разкажеш довечера.
— Не бе, много е интересно…
— Довечера. Благодаря ти. — И той затвори.
Ани. Това беше само Ани, ако се съдеше по тона на Джефри. Добре. Значи тя е наред и всичко е наред. Което му решаваше проблема да разбере дали е добре, освен това Портърови щяха да му донесат храна и пари, което за момента решаваше останалите проблеми. Имаше нещо извънредно приятно да биеш лошите в тяхната собствена игра, но ако той не се наложеше в тези ситуации, тогава нямаше да може да се измъкне от тях и можеше да открие, че е сбъркал страшно.
Портърови закъсняха с десет минути, което за бивши хипита не беше лошо постижение. Кийт пое торбата с билки от Гейл, а Джефри пренесе кашон, пълен с пластмасови пакети.
— Сготвих всичко — заяви Гейл. — В противен случай щяхме да изпукаме от глад, докато стане манджата. Само трябва да я затоплиш.