— Да броим ли и чужденките?
Тя се разсмя.
— А защо ли такъв хубавец като теб е останал неженен?
— Май по-добре да си бях останал гладен.
— Остави го на мира, Гейл — засмя се Джефри. — Явно тази тема не му е по сърце.
— Правилно — кимна Кийт. — Спенсървилските ченгета тормозят ли ви?
Джефри поклати глава.
— Още не. Нали разбираш, Гейл все още е градска съветничка. Мисля, че изчакват да минат изборите, за да си разчистят сметките. Ще видим тогава чии пилци ще се броят.
Кийт изгледа и двамата.
— Междувременно трябва да сте по-тихи и от тревата. Бакстър е на косъм да изригне.
Гейл и Джефри се спогледаха.
— Внимаваме какво правим — каза Джефри.
— Имате ли оръжие?
— Не — отвърна Джефри. — Ние сме пацифисти. Стрелят по нас, а не ние по тях.
— Имам карабина. Нека ви я дам.
— Не — възрази Джефри. — Няма да я използваме.
— Можете, ако ви е в къщата и някой се опита да…
— Не. Моля те да уважаваш мнението ни, Кийт.
— Добре. Но ако ви потрябва помощ, свиркайте.
— Добре.
Джефри стана и разбърка двете тенджери.
— Супата е готова.
Изядоха супата, после хапнаха зеленчуци с къри и се заловиха с последната бутилка вино.
Кийт направи кафе, а Гейл разви един кейк.
— Хей, за малко да забравя — възкликна Джефри след кейка и кафето, бръкна в джоба си и извади един плик. — Ето ти хилядарката.
— Благодаря. — Кийт измъкна от портфейла си чек и го подаде на Джефри, който го погледна и възкликна:
— Но това е за две хиляди долара!
— Моята контрибуция за каузата. Никога до този момент не съм давал пари на комунисти.
— Не можем да ги вземем, Кийт.
— Можете. Парите не ми трябват и искам да направя нещо с тях.
— Можеш да ни помогнеш, като се присъединиш към нас.
— Бих го направил, но не мога. Защото си тръгвам.
Никой от двамата не проговори.
— Вижте, приятели, аз ви вярвам и ви обичам. Освен това може да ми потрябва помощта ви. Готови ли сте да чуете една дълга история?
Те кимнаха.
— И така, завърнах се в Спенсървил на стартовата линия, за да видя дали мога отново да пробягам разстоянието. Е, човек не може да го направи. Състезанието е приключило, но човек може да се състезава в ново състезание. Да, знам, че говоря малко със заобикалки. Ще ви го кажа направо: влюбен съм в Ани и…
Гейл удари с две ръце по масата.
— Знаех си! Видя ли, Джефри, казах ли ти!
— Аз ти казах.
— Мога ли да продължа? Не е толкова лесно. И така, ние си пишехме в продължение на двайсет години.
— Това ми харесва много. Давай! Тя обича ли те?
— Гейл, успокой се — намеси се Джефри.
— Да, тя ме обича и ще бягаме заедно. Край на историята.
— Дрън-дрън! — избухна Гейл. — Направихте ли го вече?
— Това не е съществено… Не, не сме…
— Лъжец. Знаех си. Виждаш ли? Затова и тя се носи, все едно че са й пораснали крила. Попита ни дали сме разговаряли с теб през последните дни. Това е страхотно! Онази свиня си заслужава напълно съдбата. О, Кийт, толкова съм щастлива за теб. — Тя се изправи и го целуна, което той вече очакваше, а Джефри продължи церемонията с ръкостискане.
Кийт изпита леко нетърпение.
— И така, с това отговорих на повечето ви въпроси и мисля, че ви дължа обяснение за причината, поради която не мога да се посветя…
— Виж, та ти вършиш повече, като крадеш съпругата на този негодник.
— В действителност не крада нищо…
— Винаги съм си знаел, че вие двамата пак ще се съберете — каза Джефри. — Кога потегляте?
— Не мога да кажа. Скоро е обаче.
— Можем ли да помогнем с нещо?
— Ами, като за начало, не казвайте и думичка по телефона, ако се наложи да разговаряме. Притеснявам се, че може да подслушват моя или вашия телефон.
— Да, възможно е. Какво още има?
— Нищо. Донесохте парите, като гледам, ще имам храна поне за още няколко дни, а и Гейл може да си държи ушите и очите отворени в градския съвет.
— Винаги съм с наострени уши. Освен това имам едно ченге, което ми снася информация.