Стана, отвори прозореца и хладният въздух обля лицето му. Навън като че ли започваше поредната слънчева утрин, добър ден за царевицата, но преди жътвата нямаше да е зле да завали поне още веднъж.
Кийт излезе в коридора по бельо, за да отиде в банята, и се сблъска с Джефри, облечен по същия начин.
— Не съм добре — каза Джефри.
— Тук ли спа?
— Не, върнах се по гащи да оправя масата.
— Къде е Гейл?
— Отиде да вземе нещо за закуска. Към банята ли си се запътил?
— Не, влизай пръв. — Кийт си облече халата и слезе по стълбището в кухнята. Наплиска си лицето на мивката, изпи един аспирин и почна да прави кафе.
Пред задната врата спря автомобил и в кухнята влезе Гейл. Носеше пакет с покупки.
— Как се чувстваш?
— Добре. — Той седна на масата. Гейл извади от пакета бутилка портокалов сок и три царевични кейка и каза:
— През целия път до града ме следваше полицейска кола.
Кийт кимна.
— Вече знаят, че между нас има някаква връзка. И ти си в списъка.
— Че аз си бях в списъка още преди теб. — Гейл седна и наля две чаши сок.
Кийт отпи от чашата си.
— Спряха ли те? — попита той.
— Не, аз ги спрях. Слязох от колата, представих им се като общинска съветничка и им казах да вървят на майната си, за да не им изстинат местата.
— Станала си голяма тежкарка, Гейл. Би трябвало да опищиш орталъка, че ти нарушават гражданските права.
— Нямаше да разберат за какво говоря. Плаши ги единствено мисълта, че могат да си изгубят пистолетите и полицейските значки.
— Да, големи скапаняци са тези ченгета. И имат кофти шеф.
Тя помълча малко, после попита:
— Сериозно ли приказваше, че искаш да убиеш Бакстър?
— Не.
Гейл го изгледа внимателно.
— Направо ми изкара ангелите.
— Зная. Иска ми се да реша този проблем, преди да си тръгна, но обещах да не го правя.
— Разбирам. Може ли да те попитам… някога случвало ли ти се е да… Искам да кажа, предполагам, че във Виетнам…
Кийт не отговори, но въпросът й го накара да се замисли. Да, бе убивал във Виетнам, но това беше война. През първите години в разузнаването буквално му бяха дали право да убива, но преди да му връчат пистолета и заглушителя, му бяха разяснили правилата. Имаше само два случая, в които това му бе позволено: в бой и при самозащита. Всички в Америка имаха абсолютно същото право. При него обаче то обхващаше и по-неясни възможности, като превантивното убийство — ако чувстваш, че те заплашват. Имаше и още по-неясни случаи, като правото да убиваш, за да предотвратиш по-голямо зло, каквото и да е то. Кийт си помисли, че такова зло е Клиф Бакстър, но неговите родители и деца може би щяха да са на друго мнение. Всичко зависеше от конкретните обстоятелства и никога не му се беше налагало сам да взима решение, нито да е изпълнител на присъдата. Тук в Спенсървил обаче, далеч от всякакви ограничения и съвети, изборът бе само негов.
— Замислял ли си се, че никога няма да си в безопасност, докато той е наоколо? — попита тя.
— Струва ми се, че няма да му стиска да действа извън територията си. А ние ще стоим надалеч от нея.
— Хрумвало ли ти е, че може да излее яростта си върху… хм, да речем, върху семейството на Ани?
— Какво предлагаш, Гейл? Мислех те за пацифистка.
— Джефри е пацифист. Ако някой заплаши живота ми или живота на роднините и приятелите ми, няма да се поколебая да го убия.
— С какво? С морков ли?
— Не се шегувай. Виж, наистина се чувствам застрашена и очевидно не мога да ида в полицията. Ще взема пушката.
— Добре. Ей сега ще я донеса. — Той се изправи, но в този момент на стълбището се показа Джефри.
— После ще я сложим в багажника на колата ми — каза Гейл на Кийт.
Джефри влезе в кухнята.
— Какво ще слагате в багажника?
— Остатъците от вечерята — отвърна тя.
— Ясно. — Той седна на масата и си взе кейк. — Снощи стана готин купон. Радвам се, че най-после успяхме да отпразнуваме годежа на Ландри и Прентис.
— Някога чудил ли си се какъв щеше да е животът ни без войната и смутовете? — попита Кийт.
— Да, мислил съм за това. Тъп, струва ми се. Като сега. Според мен имахме уникално преживяване. Да, пострадаха адски много хора, но на повечето ни няма нищо. И сега сме по-добри. — Той замълча, после прибави: — Моите студенти са ужасно досадни, егоцентрични, нерешителни и безлични. Господи, те са си чисти републиканци, но се смятат за бунтари. Точно така. Бунтари без кауза.