Полицейската радиостанция върху шкафа изпращя и тя чу една полицейска кола да говори с полицейското управление; атмосферните смущения почти не се усещаха. Не чу сержант Блейк да разпитва за местонахождението на полицейския шеф Бакстър.
Загледа се в пирамидата с оръжията, монтирана върху стената. Плетен метален шнур минаваше през предпазните скоби на спусъците на дузината карабини и пушки, после през едно извито желязо и свършваше с примка, заключена с тежък катинар.
Ани влезе в работилницата, взе един електрически трион и се върна до пирамидата. Издърпа металния шнур, сряза го, избра си една двуцевка „Браунинг“, взе патрони от едно чекмедже и я зареди.
После се качи в кухнята, сложи пушката върху кухненската маса и си наля още една чаша леден чай.
Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.
— Да.
— Здравей, миличко. Търсила си ме?
— Да.
— Какво има, миличко?
По пукането тя разбра, че той се обажда от телефона в колата си.
— Не можах да спя.
— Ами тогава скачай от леглото и почвай да сияеш. Какво има за закуска?
— Мислех, че ще се отбиеш до закусвалнята „Парк енд Ийт“. Техните яйца, бекон, картофи и кафе са по-добри от моите.
— Откъде ти хрумна това?
— От теб и майка ти.
Той се изсмя.
— Хей, само на пет минути път съм. Слагай кафето.
— Къде беше нощес?
Последва пауза от половин секунда, после се чу:
— Не искам никога повече да чувам подобни въпроси нито от теб, нито от никого. — И той затвори.
Минутите мудно се влачеха.
— И така, госпожо Бакстър, значи вие решихте, че това е бил престъпник? — каза на глас тя и сама си отговори: — Да, точно така.
— Но по вратата няма следи от насилие, госпожо, и вие сте знаели, че шефът на полицията се е прибирал в дома си. На вас ви се е наложило да срежете стоманения шнур дълго преди да доловите шума от вратата, така че всичко изглежда предварително замислено. Всичко изглежда така, сякаш сте му направили засада.
— Глупости. Аз обичам съпруга си. Кой не го обича?
— Е, аз поне не познавам човек, който да го обича. Най-малкото вие.
Ани се усмихна мрачно.
— Точно така. Чаках го с пушка в ръка и му пръснах дебелия задник така, че парчетата се разхвърчаха чак до съседния окръг. И какво от това?
Ани се замисли за Кийт Ландри, за възможността той да е мъртъв, положен в дома на покойника „Гибс“. „Извинете, госпожо Бакстър, това е зала Б, там е положен господин Ландри. Господин Бакстър е в зала А, госпожо.“
Ами ако Кийт не беше мъртъв? Дали тогава имаше някаква разлика? Може би трябваше да изчака, за да научи със сигурност. Ами Том и Уенди? Това беше баща им. Тя се поколеба и се замисли дали да не върне пушката в пирамидата. Щеше да го направи, ако не беше прерязаният шнур, който неминуемо щеше да накара съпруга й да запита защо.
Полицейската кола зави в посипаната с чакъл алея; вратата й се отвори и се захлопна, после стъпките на съпруга й отекнаха по верандата и тя го видя до задния вход да пъха ключа в ключалката.
Вратата се отвори и Клиф Бакстър прекрачи прага на тъмната кухня — тъмна фигура, очертана на фона на осветената задна веранда. Той изтри лицето и ръцете си с носна кърпа, после подуши пръстите си и се насочи към умивалника.
— Добро утро — каза Ани.
Той рязко се извъртя и се втренчи в мрака към масата.
— О… ти ли си. Не ми мирише на кафе.
— Сигурно не, след като миришеш пръстите си.
Не последва отговор.
— Включи лампата — нареди му тя.
Клиф се върна до вратата, напипа ключа и флуоресцентното осветление на кухнята за миг заслепи и двамата.
— Проблем ли имате, госпожо? — попита той.
— Не, сър, вие имате проблем.
— Нямам никакъв проблем.
— Къде беше?
— Стига дрънка глупости и слагай кафето. — Той направи няколко крачки към коридора.
Ани вдигна пушката и я насочи срещу него.
— Стоп. Върни се.
Клиф зяпна, после каза тихо:
— Махни си пръста от спусъка.
— Къде беше тази нощ?
— На работа. На дяволската му работа, като се опитвах да изкарам шибания ни хляб, което е повече от онова, което правиш ти.