— Тук всички се познават.
— Разбирам. Позагорял си — отбеляза Чарли. — И си поотслабнал.
— Във фермата има доста работа.
— Сигурно. — Той се протегна. — Искаш ли да се поразходим? Полетът беше продължителен, шофирането също.
— Естествено. Ще ти покажа фермата.
Обиколиха двора и Чарли прояви престорен интерес към всичко, докато Кийт се преструваше, че му е интересно да го развежда.
— И всичко това е твое, така ли? — попита Чарли.
— Не. На родителите ми е.
— Но ти ще го наследиш, нали?
— Имам брат и сестра и в този окръг не се спазва правото на първородния, така че някой ден ще се наложи да си го поделим.
— С други думи, ако един от вас иска да се занимава с фермерство, ще трябва да купи имота от другите двама.
— Понякога се случва. Поне преди беше така. Сега наследниците обикновено продават всичко на голяма компания, взимат парите и бягат.
— Жалко. Точно това погубва семейните ферми. Плюс данъците, разбира се.
— Ако фермата остане в семейството, няма данъци.
— Наистина ли? Онези задници в Конгреса поне това са го решили както трябва.
— Да.
Навлязоха в царевицата и тръгнаха между редовете.
— Ето откъде идвал корнфлейксът ми — каза Чарли.
— Хората обичат сладката царевица. Фермерите не я сеят много, но се бере най-вече на ръка някъде към август.
— И аз да науча нещо ново. Ти ли си сял всичко това?
— Не, Чарли, царевицата се сее през май. Аз пристигнах през август. Нали не мислиш, че може да порасне толкова само за два месеца?
— Нямам представа. Значи това не е твое, така ли?
— Земята е моя. Дал съм я под аренда.
— Ясно. С царевица ли ти плащат, или с пари?
— С пари. — Кийт се насочи към индианската надгробна могила и двамата се изкачиха на върха й.
Чарли погледна към нивите.
— Това е сърцето на тази страна, Кийт. Онова, което защитавахме през всички тези години. Липсва ли ти работата?
— Не.
Чарли извади от джоба на сакото си пакет цигари.
— Може ли да запаля тук?
— Защо не?
Той издуха дима във въздуха и посочи към далечината.
— Какво расте ето там?
— Соя.
— За соев сос ли?
— Аха. Наблизо има японски консервен комбинат.
— Искаш да кажеш, че тук има японци?
— Защо не? Нали не могат да пренесат един милион акра американска селскостопанска земя в Япония.
— Това е… страшно.
— Не ставай ксенофоб.
— Е, това си върви с работата. — Известно време Чарли пушеше мълчаливо, после каза:
— Искат да се върнеш.
Кийт вече го знаеше и каза само:
— Не.
— Пратиха ме да те взема.
— Те ми казаха да се махна. Затова се върни и им предай, че съм ги послушал.
— Не ме затруднявай, Кийт. Полетът беше тежък. Наредиха ми да не се връщам без теб.
— Виж, Чарли, не може да те изхвърлят и после да си променят решението.
— Могат всичко. Но освен това искат да ти се извинят за неудобствата, които може да ти е причинило това. Действали са прибързано, без да обмислят положението на Изток. Нали си спомняш къде е това? Е, ще приемеш ли извинението им?
— Разбира се. Довиждане. Кога е обратният ти полет?
— Предлагат ти граждански договор за пет години. Ще получиш право на пълна пенсия.
— Не.
— И повишение. Военно повишение. Генерал. Как ти звучи това, полковник?
— Не си преценил времето.
— Предложението идва от Белия дом, Кийт. Може да си следващият Александър Хейг. Е, той се смяташе за президент, но в тази работа има такъв потенциал, че наистина можеш да се кандидатираш за този пост, както хората искаха да направи Хейг. Страната е готова отново да има президент генерал. Съвсем наскоро прочетох данните от едно тайно гласуване. Помисли си.
— Добре. Дай ми една секунда. Не.
— Всеки иска да стане президент.
— Аз пък искам да съм фермер.
— Тъкмо това е въпросът. На хората ще им хареса. Висок, представителен, честен човек от народа. Чувал ли си за Цинцинат?
— Аз ти разказах за него.
— Да бе. Та ето какво, родината ти пак се нуждае от теб. Време е да се изкачиш нагоре и да престанеш да ровиш лайна.
Кийт не бе сигурен как да приеме тази метафора.