— Как падат величията!
— Бъди снизходителен. От петнайсет години не съм вършил оперативна работа и ужасно ми липсва. Така или иначе, полицейският началник Бакстър ме информира, че господин Ландри имал някои търкания със закона. Че в пияно състояние нарушил обществения ред в градския парк. Проникнал в училищна собственост. Попречил на полицаи да изпълнят задълженията, си на някакъв паркинг. Заплахи, тормоз… какво още? Май това е всичко. Каза, че разговарял с теб за противообщественото ти поведение, но че ти си се държал грубо. Препоръча ми да не те взимаме на работа. Освен това подхвърли, че някой трябвало да провери дали изобщо заслужаваш държавна пенсия. Струва ми се, че не те харесва.
— В гимназията постоянно се дърлехме.
— Нима? Има още нещо. Каза ми, че се опитал да провери вашингтонската регистрация на колата ти чрез Бюрото по превозните средства, но че ти не си фигурирал там. И това вече ме накара да се заинтересувам от господин Бакстър. — Той пусна фаса си в чашата. — Какво става, Кийт? Отдавна би трябвало да сме приключили с гимназиалните си вражди.
— Да? Ами тогава cherchez la femme, умнико.
— Аха.
— Може ли да си взема една цигара?
— Естествено. — Чарли му подаде пакета и запалката, после попита: — Нали не чукаш щерката на полицейския началник?
Кийт запали и издиша дима.
— Не. Жена му.
— Ясно. Жената с главно Ж. Мислех си, че си дошъл тук да си почиваш.
— Нали ти обясних, това е стара история.
— Да. Много романтично. И си полудял от любов, така ли?
— Навярно.
— Е, можем да интегрираме тази ситуация в уравнението.
— Говори разбрано.
— Добре. Имаш ли намерение да избягаш с нея?
— Да.
— Кога?
— В събота сутринта.
— Можеш ли да го поотложиш?
— Не. Започва да става напечено.
— Ясно. Значи затова си пъхнал този патлак под ризата си.
Кийт не отговори.
— Съпругът знае ли? — попита Чарли.
— Не. Ако знаеше, тук вече щеше да бушува пожар. — Кийт замълча, после прибави: — Знае, че с жена му сме били гаджета. И това не му харесва. Даде ми срок до утре да напусна града.
— Ще го убиеш ли?
— Не. Обещах на жена му. Имат две деца. В колежа.
— Е, той им е бил баща доста време. Хубави спомени, застраховка живот, платено обучение…
— Не си прави шега с убийството, Чарли. Вече приключих с това.
— Премахване. Ако не използваш термина „убийство“, спокойно можеш да си правиш майтап. Нима животът ти няма да е по-лесен, ако този тип се самоубие или загине при катастрофа? Той не ми хареса.
— Но не отговаря на нашите изисквания за премахване.
— Заплашвал ли те е с физическа разправа?
— Нещо такова.
— Тогава действай. Параграф пети от правилника за премахване.
— Първата заповед. От Стария Завет.
— Тук ме хвана. Виж, прави каквото знаеш. Всъщност, ако дойдеш да живееш във Вашингтон, всичко ще е наред. Столицата ще й хареса.
— Не и ако живее там пет години. Тя е селско момиче, Чарли.
— С удоволствие ще се запозная с нея.
— Естествено. — Кийт угаси цигарата си.
— Ти ще се върнеш с мен със самолета в два и петнайсет — каза Чарли. — Знаеш го, нали?
— За пръв път чувам за такова нещо.
— Няма начин да се измъкнеш, Кийт. Повярвай ми. Но предпочитам да го направиш като услуга към мен. Не защото си ми длъжник, а така, че да остане аз да ти дължа услуга.
— Предпочитам да чистя лайната в обора.
— Но ще дойдеш във Вашингтон, за да ме спасиш. Не мога да се върна и да докладвам на министъра на отбраната, че не съм успял да те уговоря. Господи, това ще означава през следващите пет години да броя радарните пиукания в Исландия. И жена ми ще избяга с някого като теб.
— Стига вече. — Кийт помълча малко, после каза: — Повече разчитат на верността ни един към друг, отколкото на верността ни към правителството, нали?
— В последно време с всичко е така.
— Не се ли чувстваш използван?
— Естествено. Използван, подценен и ненужен. Прав си, опасността премина и ние сме… как се пееше в оная песничка? „Опасността премина, злото е премахнато, ветеранът е забравен.“
— Точно така.