— Какво те кара да смяташ, че вече не съм уморен?
— Не зная. Идеята не беше моя. Според тях ти е останала още енергия. Като при въглеродните сажди, нали разбираш? Прибавяш малко топлина и получаваш още енергия.
— Интересна аналогия. А какво става с изгорелите сажди?
— Превръщат се в пара и се разпръскват.
23
Имаха билети за първа класа.
— Да не би на вашингтонското летище да ме посрещнат с двайсет и един топовни салюта? — попита Кийт.
— Разбира се. И с червен килим.
— А духов оркестър?
— Всичко както си му е редът. Белият дом урежда нещата както трябва.
Кийт си сложи слушалките и чете през целия полет, за да не му се налага да разговаря с Чарли Адеър.
Самолетът започна да се спуска. Кийт и Чарли седяха отляво, откъдето се разкриваше най-добра гледка. Държавните и военни разпоредби забраняваха въздушното подхождане откъм изток с оглед безопасността на Белия дом. Самолетите се приближаваха откъм север, юг и запад и спускането им бе затруднено заради многобройните небостъргачи покрай Потомак и ограниченията за шум в предградията на Мериленд. Поради тази причина спускащите се откъм север самолети като техния летяха точно над реката, което позволяваше великолепен изглед.
Седналият до прозореца Кийт гледаше огрения от слънчеви лъчи град. Виждаха се Джорджтаун, Уотъргейт, паметниците на Линкълн, Вашингтон и Джеферсън, а в далечината се очертаваше силуетът на Капитолия. Гледката наистина беше прекрасна и никога не му бе омръзвало да й се наслаждава, особено след известно отсъствие.
Докато кацаха, му дойде наум, че градът упражнява върху него огромното си гравитационно притегляне. Същата мисъл навярно беше хрумнала на Чарли Адеър, за да запази места точно от лявата страна.
Кацнаха навреме. Нямаше двайсет и един топовни салюта, нито червен килим и оркестър, но ги очакваше държавен линкълн и шофьорът ги откара до хотел „Хей Адамс“ на Шестнайсета улица, само на една пряка от Белия дом.
Адеър му предложи да пийнат нещо, но Кийт отвърна:
— Днес вече беше достатъчно любезен.
— Не си го изкарвай на мен.
— Какво ще се уговорим за утре?
— Ще дойда да те взема в десет и половина.
— Малко е рано за срещата в единайсет и трийсет.
— Нали знаеш правилата в Белия дом. И половин час по-рано да пристигнеш, пак е късно.
— Ще те чакам в единайсет.
— Може да попаднем на улично задръстване. Колата може да се повреди…
— Тогава ще идем пеш. На две крачки е, вижда се оттук.
— Единайсет без петнайсет.
— Добре. Донеси ми обратния билет, иначе няма да дойда с теб.
— Ясно.
— И ми запази автомобил в Толедо, Кълъмбъс или Дейтън.
— Добре. До утре.
Кийт влезе в прочутия хотел и се регистрира. Тъй като резервацията беше направена от Белия дом, всички се държаха извънредно почтително. Този град, той го знаеше, живееше и дишаше с властта, а не с политиката, както си мислеха хората. С властта.
Когато се качи в стаята си, Кийт погледна към Белия дом и огромния купол на Капитолия. Не бе отсъствал и два месеца, но бясната енергия на Вашингтон опъваше нервите му. Прекалено много автомобили, прекалено много надути клаксони, прекалено много хора, прекалено горещо, прекалено влажно, всичко беше прекалено.
Помисли си дали да не позвъни на Портърови, но все още имаше вероятност да подслушват телефона им, пък и във всеки случай нямаше причина да се обажда нито на тях, нито на сестрата на Ани, тъй като възнамеряваше да се прибере в Охайо в петък вечер, да си е вкъщи по някое време през нощта и да се появи у Тери преди десет в събота сутринта.
Нямаше смисъл да телефонира и на приятелите си във Вашингтон. При толкова държавни служители в този град приятелите на човек почти винаги бяха и негови колеги. Ако живееш в предградията, можеш да поддържаш приятелски отношения със съседите си, но в самия град общественият ти живот е продължение на кариерата ти. Понякога получаваше писма от бившите си колеги, но ако напуснеш бизнеса, губиш и връзките си.
Кийт си наля чаша от бара и продължи да гледа града, който някой неотдавна бе описал като последната и единствена влиятелна столица в света. Можеше ли отново да живее тук? И защо? Дори като пенсиониран държавен служител? Никога не се беше замислял за такава възможност.