В много отношения той бе един от стотиците хиляди, които краят на Студената война внезапно беше оставил без работа. Не се различаваше и от милиони други воини в миналото, и от победителите, и от победените, чиито услуги вече никому не бяха необходими. Но за разлика от войниците и ветераните в песничката на Чарли Адеър, Кийт никога не се бе чувствал пренебрегнат.
Известно време наблюдаваше натовареното улично движение, после плъзна поглед към града. Повечето хора в неговото положение, които познаваше, не си бяха отишли у дома, а бяха останали във Вашингтон. Той, от друга страна, искаше напълно да скъса с миналото си и смяташе, че го е постигнал. Всъщност наистина го беше постигнал. „Мога да откажа на президента. Нали за това се борих. Господин президент, коя част от отказа ми не разбирате?“ — Кийт се усмихна на себе си.
Вечеря рано в стаята си — поръча си бутилка „Банфи Брунело ди Монталчино“ и филе със сос беарнез и трюфели. Каза си, че тази храна не му липсва, после призна, че е тъкмо обратното. Но ако останеше в Спенсървил, разполагаше с две добри готварски книги. Портърови произвеждаха зеленчуци, месото от него, а Ани можеше да се научи да приготвя европейски сладкиши. А може би не. Имаше ли някакво значение? Пък и във всеки случай нямаше представа какво ще се случи. Въпросът бе, че краткият му престой във Вашингтон подчертаваше разликите между живота тук и в Спенсървил. Не че имаше нужда да бъдат подчертавани — и без това бяха достатъчно ясни.
По някакъв странен начин обаче това място му липсваше. Трябваше да го признае. Чарли Адеър го знаеше и тъкмо затова го беше довел тук. Кийт постоянно си казваше, че повече никога няма да живее във Вашингтон, но не можеше да остане и в Спенсървил. Трябваше да открие неутрално кътче, където двамата с Ани да заживеят в щастие и покой.
След като се навечеря, той излезе от стаята си и помоли портиера да му повика такси.
— Джорджтаун — каза на шофьора Кийт.
Автомобилът си запробива път през последните останки от натовареното движение в пиковия час. Минаха по главната търговска улица, покрай старите му свърталища, които събудиха спомени за умни и красиви млади хора в баровете или в беседките, хора, разговарящи за изкуство, литература и пътешествия, а понякога и за спорт. Но всичко това бяха само ордьоврите, нещата, които дразнеха апетита преди основното блюдо, а именно политиката и властта.
Кийт упъти шофьора покрай стария си апартамент на Уисконсин Авеню, после по няколко странични улици, на които живееха или бяха живели негови приятели. Не видя никой познат, което му се стори естествено.
Опита се да си представи Ани в тази среда и осъзна, че този свят навярно ще я озадачи и обърка. Щеше да й е чужд дори простият акт да каже на портиера да й повика такси. Разбира се, бързо щеше да свикне, но това не означаваше, че градският живот ще й хареса, нито дори тихите улички на Джорджтаун. Не, щеше да се чувства объркана и зависима от него и това щеше да доведе до примирение, а когато една жена е примирена, кой знае до какво ще доведе това?
Можеха да живеят в предградията, разбира се, или още по-надалеч, но си представяше как й телефонира във Вирджиния или Мериленд в осем вечерта и й казва, че има среща, която ще продължи до среднощ. По-младите двойки във Вашингтон и навсякъде другаде водеха такова съществувание, но обикновено и двамата съпрузи имаха собствени кариери и никой от тях не беше прекарал по-голямата част от живота си в провинциално градче с петнайсет хиляди жители.
Тя щеше да се приспособи, естествено, и навярно нямаше да се оплаква, просто защото не бе такава. Но връзката им нямаше да е равноправна — това щеше да е неговият свят, неговата работа, неговите приятели, а Кийт вече не изпитваше нищо към този свят, тази работа и тези приятели или колеги. Самият той щеше да се чувства нещастен.
Или пък не? Тази мисъл постоянно го гризеше. Знаеше, че не иска да я впечатлява с така наречения чар на вашингтонските коктейли, официални вечери, важни хора и власт. Те не впечатляваха и него, съмняваше се, че ще въздействат и на Ани. От друга страна, може би една-две години нямаше да са чак толкова зле, стига да не е завинаги. През това време положението в Спенсървил можеше да се разреши от само себе си. Тази идея го заинтригува.
— Дали ще се получи? — попита Кийт.
Таксиметровият шофьор хвърли поглед назад.
— Да, господине?
— Нищо. Тук завийте надясно. — Той прочете написаното на разрешителното на шофьора име — Ву Туй Хоан. — Харесва ли ви Вашингтон?