Мъжът имаше богат опит и притежаваше вродената любезност на виетнамците.
— Да — отвърна той. — Много хубав град.
Подобно на толкова много от емигриралите му сънародници, живеещи и работещи в столицата на страната, която се беше опитала да помогне и се бе провалила, този човек, помисли си Кийт, беше страдал. Не знаеше как и до каква степен, но в страданията на Ву Туй Хоан имаше нещо, което щеше да засрами повечето американци като самия него. Кийт не искаше да знае историята му, но го попита:
— От коя част на Виетнам сте?
Свикнал с въпросите на безброй виетнамски ветерани, шофьорът бързо отговори:
— От Фу Бай. Били ли там?
— Да. Голяма военновъздушна база.
— Да, да. Много американци.
— Ходите ли си у дома?
— Не.
— А искате ли?
Няколко секунди мъжът не каза нищо.
— Може би. Може би за малко — накрая отвърна той.
— Имате ли роднини във Фу Бай?
— О, да. Много роднини.
— Можете ли да се върнете във Виетнам?
— Не. Не сега. Някой ден. Може би.
Шофьорът изглеждаше на около четирийсет и пет години и Кийт си помисли, че поради една или друга причина е персона нон грата в родината си. Навярно беше работил като държавен служител или военен по време на стария режим, а може и да бе поддържал прекалено тесни връзки с американците или нещо още по-ужасно, например да е служил в старата, презряна национална полиция. Кой знае? Въпросът беше, че във Фу Бай има полицейски началник и този началник има списък, и в този списък фигурира името на този човек. Полицейският началник бе нещо като виетнамски аналог на Клиф Бакстър, само че в проблема на Кийт с него нямаше нищо политическо или философско — той си беше чисто личен. Но резултатът си оставаше същият — някои хора не можеха да се приберат у дома, защото други хора не ги искаха там.
— Обратно към хотела — каза Кийт.
— Да? Няма спираме?
— Не. Няма да спираме.
Когато стигнаха пред „Хей-Адамс“, Кийт даде на Ву Туй Хоан десет долара бакшиш и един безплатен съвет.
— Върнете се в родината си веднага, щом можете. Не се бавете.
24.
На следващата сутрин телефонът в стаята му иззвъня и той отговори.
— Във фоайето съм — каза Чарли Адеър. — Когато си готов, слизай.
Кийт сподави няколкото саркастични реплики, които му дойдоха наум. По някое време през нощта най-после беше осъзнал, че вината не е на Чарли.
— След пет минути съм долу — отвърна той.
После застана пред огледалото, поправи възела на вратовръзката си и приглади сакото на тъмносиния си костюм от италианска коприна. Ако не се смяташе спортното сако и вратовръзката за неделната служба в „Сейнт Джеймс“, това бе първото му официално облекло след като бе напуснал Вашингтон и видът му не му харесваше.
— Приличаш на градско конте, Ландри — каза той на огледалото, излезе и взе асансьора до фоайето.
Чарли го поздрави малко предпазливо. Очевидно се опитваше да прецени настроението му.
— Ти беше прав, вината не е твоя — каза му Кийт.
— Проницателна мисъл. Да вървим.
— Билетът.
— А, да… — Чарли извади самолетния билет от джоба на сакото си и му го подаде. — Директен полет до Кълъмбъс с „Ю Ес Еър“. Вътре има квитанция и за автомобил под наем.
Кийт погледна билета и видя, че самолетът излита в 19:35 и пристига в 21:05 ч.
— Не можа ли да намериш нещо по-рано?
— Това беше най-ранният директен полет, за който имаше свободни места в първа класа.
— Не държа нито полетът да е директен, нито да съм в първа класа. Нещо по-рано за Толедо или Дейтън?
— За Дейтън ли? Къде е това? Виж, за резервацията се погрижиха от Белия дом. В тая посока няма много полети, приятел. Благодари се, че е за Кълъмбъс, Охайо, а не за Кълъмбъс, Джорджия.
— Добре. Да вървим.
Излязоха и тръгнаха към очакващия ги линкълн. Валеше и шофьорът ги придружи до вратата с чадър.
— Снощи разговарях с първия заместник на министъра Тед Стансфийлд — каза Чарли, когато се настаниха на задната седалка. — Много се радва, че си успял да дойдеш.
— Имах ли друг избор?
— Те така си приказват. Престорена смиреност. Министърът на отбраната ще те посрещне с думите: „Много се радвам, че успя да дойдеш, Кийт. Надявам се, че не сме те затруднили с нещо.“