И сега искаха да се върне, не в старата сграда, а явно в самия Бял дом.
Стигнаха до портала на Седемнайсета улица и след като ги провериха, продължиха. Шофьорът спря пред входа и двамата излязоха от линкълна.
На вратата имаше още повече охрана, но този път направо ги въведоха вътре. В малкото фоайе откриха имената им в списъка с хората, с които президентът имаше срещи. Кийт се подписа и в графата „Месторабота и длъжност“ отбеляза „цивилен, пенсиониран“. Часът бе 11:05.
Често беше идвал в Западното крило на Белия дом, обикновено през малко известния подземен проход, минаващ под Седемнайсета улица и водещ към Оперативния център в мазето на сградата. Няколко пъти се бе качвал и на първия етаж, за да се среща със съветника по въпросите на националната сигурност от предишния кабинет.
— Господа — каза им служителят, след като Чарли се регистрира, — качете се на асансьора и слезте в чакалнята. Ще ви повикат.
Малкият асансьор ги отведе в мазето, където ги посрещнаха и ги отведоха в чакалнята.
Помещението беше наскоро мебелирано и обстановката бе уютна и приятна. Имаше телевизор, настроен на Си Ен Ен, масата до стената беше отрупана с всичко — от кафе до понички или плодове и кисело мляко за онези, които пазеха здравето си. Нямаше само алкохол и цианкалий.
В чакалнята се мотаеха десетина души, мъже и жени, които Кийт не познаваше. Всички хвърляха плахи погледи към новодошлите и се опитваха да открият лицата им в пантеона от вашингтонски богове за един ден.
Чарли и Кийт се настаниха на столове край една ниска масичка.
— Искаш ли кафе или нещо друго? — попита Чарли.
— Не, благодаря, шефе.
Приятелят му се усмихна на намека за променената ситуация.
— Виж — каза той, — ако приемеш работата, пряк началник ще ти е съветникът по въпросите на националната сигурност, не аз.
— Мислех си, че аз ще съм съветникът по въпросите на националната сигурност.
— Не, ще работиш за него.
— А кога мога да стана президент?
— Кийт, тази среща малко ме безпокои. Защо не престанеш с глупостите?
— Естествено. Ще направя няколко лицеви опори. Няма да ми е излишно.
— Адски ми се пуши, но тук не мога да запаля. В какво се превръща това място?
Кийт се огледа. Въпреки приятната мебелировка, това все пак си оставаше подземна стая без прозорци и имаше типичната атмосфера на всички чакални по света. Някъде от недрата на сградата се носеше електрическо бръмчене, което разнасяше студен или горещ въздух в зависимост от сезона, и след отсъствието си от големия град той осъзна, че шумът изобщо не му харесва.
Нещо повече, в тази стая имаше някакво надвиснало усещане за сюрреалност, предчувствие за почти неизбежна гибел, сякаш всички тук очакваха участта си в едно от онези по-неприятни подземни помещения из страни, в които те застрелват, ако името ти е в списъка за деня.
Кийт бе имал възможност да посети затворническите подземия на Лубянка, бившата централа на КГБ в Москва, превърнала се в нещо като туристическа атракция за отбрани някогашни врагове на покойната съветска държава, като самия него. На мястото на килиите имаше канцеларски помещения, но Кийт си представи, че са го хвърлили в стария затвор, чу писъците на изтезавани мъже и жени и изстрела, отекнал в дъното на коридора, където според обясненията на водача му бяха застрелвали затворниците в тила.
Чакалнята в Западното крило на Белия дом беше съвсем различна, разбира се — тук имаше кисело мляко и по телевизията предаваха световни новини, — но очакването да бъдеш повикан от правителството бе същото.
Нямаше значение за какво викат името ти, а само, че го викат.
В този момент Кийт реши, че не иска повече да чака да викат името му. Бяха го направили преди двайсет и пет години и той се беше отзовал. Направиха го предния ден и той се отзова. Щяха да го повикат и днес, но положението вече бе друго.
Вратата се отвори и друг служител каза:
— Полковник Ландри, господин Адеър, моля, елате с мен.
Двамата се изправиха и последваха младия мъж до асансьора. Качиха се във фоайето и той ги отведе до Правителствената зала в източния край на крилото, почука на вратата, отвори я и ги въведе вътре. Там ги посрещна Тед Стансфийлд.
— Тед, нали си спомняш Кийт? — попита Чарли.
— Разбира се. — Ръкуваха се и Стансфийлд каза: — Радвам се, че успяхте да дойдете.