Кийт превключваше каналите, но фоновите смущения му напомниха за организационната схема на разузнавателната общност. Съветът за национална сигурност, в който беше работил, се оглавяваше от президентския съветник по въпросите на националната сигурност Едуард Ядзински. И сега му предлагаха да стане негов заместник или военна свръзка с известно отношение към министъра на отбраната, когото в момента очакваха.
Тази организационна схема имаше всички онези стройно подредени квадрати и триъгълници, някак си свързани със заплетени линии, които никога не се пресичаха и приличаха на електронен модел на ядрена подводница. За разлика от подводницата обаче, която трябваше да се подчинява на научните закони, за да функционира, организацията на разузнаването не се подчиняваше на никакви известни научни, Божии или природни закони, а на закони, зависещи от капризите на президента и конгреса.
Като оставеше това, Кийт не виждаше причина за присъствието на предишния си шеф Уоткинс, тъй като генералът се намираше далеч от дясната страна на схемата, чак на Седемнайсета улица, докато сега той бе по средата, само на няколко души разстояние от върха. Подозираше обаче, че Уоткинс е тук, за да бъде по някакъв начин наказан, че е допуснал пенсионирането на полковник Ландри. Разбира се, той бе изпълнявал заповед, но трябваше да е предвидил, че два месеца по-късно президентът ще поиска същият този полковник Ландри да се върне. Бедният Уоткинс.
Естествено генералът нямаше нужда да се извинява за нищо, но трябваше да присъства на завръщането на полковник Ландри и трябваше да се усмихва или поне да се опитва да се усмихва. Уоткинс беше ужасно вбесен, разбира се, и имаше всички основания за това, но нямаше да го прояви външно по никакъв начин.
По дефиниция, помисли си Кийт, върхът на властта винаги и навсякъде е рай за безумци и безумно поведение — Кремъл, някой византийски дворец, вилата на римския император, бункерът на фюрера. Няма значение как се нарича или как изглежда отвън — вътре е задушно и мрачно, плодородна почва за прогресираща лудост и все по-опасно бягство от действителността. Внезапно изпита желание да отвори вратата и да извика нещо на докторите, които управляват тази лудница.
— Кийт — каза генерал Уоткинс, — забелязвам на лицето ти оная твоя усмивка, която винаги ме е безпокояла.
— Не знаех, че се усмихвам, господин генерал, и никога не ми е било известно, че това ви безпокои.
— Тази усмивка винаги е предшествала някаква остроумна забележка. Да очакваме ли такава и сега?
— Господин генерал, бих се възползвал от възможността да…
— Кийт — прекъсна го Чарли Адеър, — навярно ще е по-добре да запазиш тази мисъл за някой друг път.
Кийт смяташе, че е дошло времето да каже на Уоткинс какво мисли за него, но в този момент вратата се отвори и влезе министърът на отбраната. Бе дребен оплешивяващ мъж с очила и изобщо не приличаше на човек, ръководещ най-могъщата военна машина на света. Кроткият му вид всъщност не скриваше силна личност — в това крехко тяло не живееше богът на войната Марс. Министърът приличаше на мухльо и си беше такъв.
Министърът се усмихна, ръкува се с всички и се обърна към Кийт:
— Радвам се, че сте тук.
Стансфийлд издърпа стола в края на дългата маса и министърът на отбраната седна. Заместник-министърът даде знак на генерал Уоткинс и полковник Чандлър да се настанят от дясната му страна, а на Кийт и Чарли — от лявата.
— Господин министър, господа, моля да ме извините, но имам друга среща — каза той и излезе от залата.
Министърът погледна Кийт.
— Е, полковник Ландри, навярно се чудите защо ви помолихме да дойдете, затова ще ви обясня. По време на някои съвещания по въпросите на сигурността сте направили добро впечатление на президента и преди няколко дни той попита за вас. — Дребният мъж се подсмихна и продължи: — Когато някой му каза, че сте се пенсионирали, той отговори, че сте изглеждали прекалено млад за това. И ето ви тук.
Кийт обмисли няколко възможни отговора, сред които и шотландската балада на Чарли. Вместо това използва случая, за да изясни положението.
— Помолиха ме да се пенсионирам, господин министър. Идеята не беше моя. — Той не погледна генерал Уоткинс: щеше да е дребнаво. — Но имам двайсет и пет години служба и сегашното положение напълно ме задоволява.