— Чарли — каза той, — струва ми се, че вече не сме в Спенсървил.
— Какво те кара да смяташ така?
Докато вървяха към вратата, Кийт отвърна:
— Може да се изненадат, ако в понеделник открият кабинета на полковник Чандлър празен.
— Хубаво си помисли през уикенда. Ядзински е един от умните хора в правителството. Опитай. Какво можеш да загубиш?
— Душата си.
Излязоха в коридора и отново слязоха в мазето с малкия асансьор.
— Искаш ли да потърсим кабинета ти? — попита Чарли.
— Не.
Отидоха в чакалнята.
— Струва ми се, че се измъкнах — сякаш на себе си, каза Адеър. — Благодаря за рекламата.
Кийт разгъна някакъв вестник и не отговори.
Чарли внезапно се засмя и попита:
— Е, можеш ли да се прибереш в Охайо, да си събереш багажа, да се върнеш във Вашингтон, да си намериш апартамент, да го мебелираш и в понеделник сутрин да си на работа?
Кийт го погледна над вестника, но не каза нищо.
— Според мен съветникът не знаеше, че ще напускаш Вашингтон. Е, аз нали му казах… може да не ме е чул.
Кийт прелисти страницата.
— Бих могъл да уредя нещата. Ако искаш, си вземи една-две седмици почивка.
Кийт си погледна часовника.
— Но те разбирам — продължи Чарли. — Тук човек е подложен на страхотен стрес.
Кийт се зачете в някаква статия за уличните задръствания. Минутите течаха.
— Но фактът, че ще работиш в Белия дом… — продължи Адеър. — Приятелката ти няма ли да се гордее с теб?
— Не — без да вдига очи, отговори Кийт.
— Само недей ми казва, че не е съблазнително.
Кийт остави вестника.
— Чарли, правителствата идват и си отиват. Назначенията в Белия дом са също толкова сигурни и трайни, колкото ездата на див мустанг. Виж, не искам да съм скептичен, но съм поставен в кофти положение и не ми харесва. Това би трябвало да ми е достатъчно, за да отклоня предложението по лични причини. Нали така?
В този момент го повикаха.
— Полковник Ландри, президентът ще ви приеме.
— Късмет — рече Чарли.
Кийт се изправи. Всички в стаята го проследиха с погледи, докато следваше служителя към вратата.
Отново се качиха с асансьора и тръгнаха по коридора към Овалния кабинет. На вратата стоеше човек от охраната, който каза:
— Още няколко минути.
Служителят му припомни протокола и му обясни да не стъпва на Големия печат, изтъкан на килима.
— Да го прескоча ли? — попита Кийт.
— Не, господин полковник, заобиколете го отляво. Секретарката на президента ще мине отдясно, после вие ще продължите към бюрото. Президентът закъснява с графика си и няма да ви кани да сядате, а ще дойде да ви посрещне на няколко крачки пред бюрото. Моля, бъдете кратък.
— Да му кажа ли, че съм гласувал за него?
Служителят го изгледа за миг, после сведе очи към списъка със срещите в ръката си, сякаш за да се убеди, че този човек наистина фигурира в него.
Вратата се отвори и една млада секретарка го покани вътре. Двамата заедно пресякоха овалното помещение, тръгнаха по тъмносиния килим и заобиколиха Големия печат, после се насочиха към бюрото на президента, което се намираше пред големите южни прозорци. Кийт си отбеляза, че навън продължава да вали.
Президентът излезе иззад бюрото да го посрещне, усмихна се и му подаде ръка.
— Радвам се да ви видя отново, полковник — каза той.
— Благодаря, господин президент.
— Известно време отсъствахте.
— Да.
— Всичко уредено ли е?
— Не още, господин президент.
— Господин Ядзински ще се погрижи за това. Той е строг, но справедлив началник.
— Да, господин президент.
— Времената са тежки, полковник, и ние ценим човек с вашия опит и честност.
— Благодаря, господин президент.
— Искате ли да ме попитате нещо?
Това бе традиционният въпрос, задаван от президенти, генерали и други висши представители на властта. Преди много време, може би преди раждането на Кийт, тези думи бяха носили действителен смисъл. Сега обаче, когато всички „малко закъсняваха“, отговорът винаги гласеше: „Не, господин президент“. Но Кийт попита:
— Защо аз?
Президентът сякаш, за миг се обърка. Секретарката се прокашля.
— Моля? — каза президентът.