— Защо сте поискали точно аз да заема този пост, господин президент?
— А, разбирам. Ами, спомням си ви като човек, който ме впечатли с ерудицията и проницателността си. Радвам се, че сте тук. — Той протегна ръка. — Добре дошли в Белия дом, полковник.
Кийт хвана ръката му и каза:
— Благодаря за поканата, господин президент.
Секретарката го потупа по рамото, двамата се завъртяха и пресякоха овалното помещение, като заобиколиха Големия печат.
Кийт се озова в коридора, вече без секретарката. Служителят, който го бе довел, каза:
— Благодаря, че дойдохте, господин полковник. Господин Адеър ви очаква във фоайето.
Чарли седеше, където го беше оставил. Изглеждаше малко нервен.
— Как мина? — попита той.
— Шейсет и седем секунди, като се брои и слаломът около Големия печат.
Изведоха ги от Западното крило и шофьорът им побърза да ги посрещне с чадъра. На път за автомобила Адеър попита:
— Какво ти каза?
— Нищо.
— Но смята, че си приел работата, нали?
— Да.
— Какво ще правиш?
— Ще помисля.
— Добре. Запазих маса за обед.
Влязоха в линкълна и Чарли каза на шофьора:
— Към „Риц-Карлтън“.
Напуснаха територията на Белия дом и колата си запроправя път по мокрите улици, както обикновено задръстени в този час.
— Ти прояви необходимата сдържаност — рече Адеър. — Не им трябват хора, които са прекалено нетърпеливи да започнат работа.
— Чарли, това не беше интервю за постъпване на работа.
— Няма значение.
— Ти би ли приел това предложение?
— Без да се колебая.
— Не трябва ли да си оставиш малко време, за да преосмислиш живота си, приятелю?
— Нямам живот. Аз съм държавен служител.
— Започваш да ме безпокоиш.
— Ти си този, който ме безпокои. Влюбен ли си?
— Въпросът не е в това. Не искам да се връщам във Вашингтон.
— Даже да нямаше никаква Ани Бакстър ли?
— Край на обсъжданията.
Известно време пътуваха в мълчание. Кийт гледаше през прозореца към плъзгащия се покрай тях град. Имаше чудесни спомени оттук, трябваше да го признае, но демократичният му инстинкт не можеше да се примири с изключително строгата структура и твърдо установения порядък на официален Вашингтон.
Всяко правителство, на което беше служил, започваше със свой собствен стил, свои представи, енергия, оптимизъм и идеализъм. Но само за година окопалата се бюрокрация отново налагаше задушаващото си влияние и след още толкова новото правителство започваше да става песимистично, изолирано и разяждано от вътрешни противоречия. Човекът в Овалния кабинет бързо се състаряваше и корабът на държавата продължаваше да се клатушка без посока, но и без да потъва.
Кийт Ландри бе скочил от кораба — по-точно го бяха изхвърлили през борда и вълните го бяха изтласкали в Спенсървил. На брега го беше посрещнала невероятно мила жена, но сега другарите му го викаха да се върне. Ако той поискаше, жената можеше да дойде с него, но Кийт нямаше желание да й показва истинската природа на този лъскав бял платноход, нито да я запознава с колегите си, защото се страхуваше, че тя ще се запита що за човек е всъщност. Корабът нямаше да чака още много, а местният вожд на острова, съпругът на жената, просто му бе заповядал да се махне.
— Понякога попадаш в такава ситуация, че даже да искаш, не можеш да се измъкнеш лесно — каза той.
— Имаш право. Но ти винаги си проявявал невероятната способност да попадаш в такива ситуации.
Кийт се усмихна.
— Искаш да кажеш, че го правя нарочно ли?
— Така изглежда. И обикновено го правиш сам. Дори когато се озоваваш в трудно положение заради други хора, ти намираш начин още повече да го оплетеш. А когато ти предлагат да те измъкнат, отказваш.
— Наистина ли?
— Да.
— Може би е така, защото произхождам от род на фермери, които са разчитали само на собствените си сили.
— Възможно е. А може би просто си ужасен инат.
— Има такава вероятност. Може ли от време на време да ти се обаждам по телефона? Когато се нуждая от още психоанализа.
— Ти никога не се обаждаш на никого. Аз ще ти позвъня.
— Трудно ли ти беше да работиш с мен?
— Остави. — Чарли замълча за момент. — Но бих дал всичко, за да се върнеш.