— Наздраве.
Сервитьорът взе поръчките им.
— Снощи разговаря ли с приятелката си? — попита Адеър.
— Тя живее със съпруга си.
— А, да. — Той се подсмихна. — На Тед едва не му падна ченето, когато му каза. Беше адски смешно. Не знаех, че ще го изтърсиш. Всъщност защо го направи?
— Въпрос на настроение.
Припомниха си старите времена, поговориха за света след Студената война, замислиха се за бъдещето. Донесоха поръчката и двамата започнаха да се хранят. Всъщност Кийт се чувстваше чудесно. Харесваше Чарли Адеър, харесваше му да обсъжда сериозни въпроси, харесваше скоча и пържолата си. Не можеше да си представи отново да живее тук, но знаеше, че би се върнал в разузнаването, някъде извън страната, може би на място, където наистина щеше да е от полза, но нямаше представа къде може да е това. По ирония на съдбата обаче се бе изкачил прекалено нависоко в йерархията, за да се занимава с оперативна работа, а ако откажеш на президента, недей и помисля за друга служба. И дори да успееше да получи назначение отвъд океана, нямаше да е честно да постъпи така с Ани. Двете й деца учеха в колеж в Охайо и семейството й живееше в Спенсървил. Кийт трябваше да започне да мисли като цивилен гражданин с лични отговорности и ангажименти.
— Защо все още смятаме, че трябва да сме световни полицаи? — попита той.
— Защото все още разполагаме с милиони служители, милиони квадратни метри канцеларска площ и Конгресът ни е гласувал милиарди долари — без колебание отвърна Чарли. — Това няма нищо общо с идеализма, а само с канцеларската площ. Ако се оттеглим от световната сцена, Вашингтон ще се превърне в призрачен град и „Джоки Клъб“ ще бъде затворен.
— Доста цинична позиция. Можем да работим по вътрешни проблеми. Провинцията умира.
— Това не е за хора като нас. Би ли се съгласил да работиш във вътрешно министерство, в здравеопазването или в социалната служба?
— Не.
— Виждаш ли? Бих отказал, даже да ми предлагат повече пари и по-висок пост. Чарът на работата е в това да помагаш на чужденци или да ги прецакваш. — Чарли запали нова цигара. — Нали не си забравил последиците от мира? Уволниха те, за да можем наново да построим Америка с тези пари. Нищо подобно. Ние продължаваме да се опитваме да управляваме света. Искаме да управляваме света.
— Светът чудесно ще се оправи и без нас.
— Възможно е. Обаче кажи ми — щеше ли да се върнеш, ако Съветите продължаваха да представляват заплаха?
— Ако Съветите продължаваха да представляват заплаха, нямаше да ме уволнят.
— Отговори на въпроса ми.
— Да, щях.
Чарли кимна.
— Виждаш ли, Кийт, тайничко си нещастен, защото Студената война е свършила…
— Не.
— Изслушай ме. Ти посвети живота си на борбата с безбожните комуняги и много хора споделяха чувството ти, че вършиш добро. Ти си продукт на епохата, в която си израснал, продукт на провинцията. За теб това е като свещена война и ти беше на страната на Господ и ангелите. Ти беше един от ангелите. Сега сатаната и неговите легиони са победени, самите ние нахлухме в ада и освободихме поробените души. А после… Какво? Нищо. Родината ти няма нужда да я закриляш от силите на злото. Беше по-щастлив, когато дяволът беше жив и Белият дом бе основната цел на съветските ракети. Всеки ден си се събуждал във Вашингтон и си знаел, че си на предната линия и защитаваш слабите и уплашените. Трябваше да се видиш как всяка сутрин влизаш в кабинета си, трябваше да видиш огъня в очите си, когато ти казвах, че заминаваш отвъд океана. — Чарли угаси фаса си и продължи: — През последните няколко години приличаше на рицар, който е убил последния дракон, мотае се наоколо в лошо настроение и отказва да убие плъховете в избата, защото било под мъжкото му достойнство. Ти си роден и подготвен за Армагедон. Но тази битка е вече в миналото. Воювахме дълго, спечелихме жалка победа и вече никой не дава пукната пара за нас. Опитай се да откриеш нещо друго, което да те вълнува.
Кийт помълча малко, после отвърна:
— Всичко, което каза, е вярно. Въпреки че не искам да го чуя.
— Не ти казвам нещо, което не знаеш. Виж, трябва да образуваме подпомагана от държавата група, наречена „Хора без цел“.
Кийт се усмихна.
— Истинските мъже не членуват в такива групи. Те не споделят проблемите си с никого.
— Жена ми няма да се съгласи с теб. — Чарли се замисли за миг. — Понякога наистина ми се струва, че се нуждаем от психиатър. Като момчетата от Виетнам. Къде е триумфалният ни парад?