Ани захлупи лицето си с ръце и заклати глава; сълзи рукнаха от очите й.
— Чакам.
На вратата рязко се потропа и Клиф мигновено се извърна. Полицаят Кевин Уорд се взираше през стъклото.
— Изчезвай! — изрева Клиф.
Уорд бързо се обърна и си тръгна, но на Ани й се стори, че все пак е успял да зърне напиканите панталони на шефа си. И със сигурност беше видял мазилката, покрила лицето и косата му, а също и нея, както бе коленичила на пода. Добре.
Клиф отново насочи вниманието си към нея.
— Доволна ли си сега, кучко? А, доволна ли си?
Тя бързо се окопитваше.
— Пусни ме или, кълна се в Бога, ще повикам щатската полиция.
— Направиш ли го, ще те убия.
— Пет пари не давам. — Тя закопча халата си.
Клиф Бакстър се втренчи в нея; палците му бяха затъкнати зад колана. От дългия си опит тя знаеше, че е време да сложи край на конфронтацията, и знаеше как да го направи. Не каза нищо, само стоеше неподвижна, сълзите се стичаха по лицето й. После сведе глава към пода и се зачуди защо все пак не го бе простреляла.
Клиф изчака да мине минута, после, доволен, че порядъкът отново се възцарил в къщата му, че всичко отново е наред, прокара пръст по брадичката й и повдигна главата й.
— Добре, няма да го правя на въпрос, сладурче. Почисти цялата тая свинщина тук и ми направи хубава закуска. Имаш половин час на разположение.
Тръгна към вратата, после внезапно се обърна, вдигна пушката и излезе.
Тя го чу да слиза по стъпалата; след няколко минути душът в банята тръгна.
Тя намери аспирин, глътна две таблетки, изплакна лицето и ръцете си в кухненската мивка, след което слезе долу.
Влезе в леговището му и се загледа в оръжията на стената, всички свободни в момента. Остана така цяла минута, после влезе в килера, взе метла и лопата и се върна горе в кухнята.
Направи кафе, загря котлона, сложи бекон, измете мазилката и я изхвърли в контейнера за отпадъци отвън, после изми пода и кухненския плот.
Клиф слезе с чиста униформа — този път влезе предпазливо, с колан и кобур, провиснали върху рамото му, и ръка, небрежно застинала върху дръжката на пистолета. Седна на масата, като остави колана с револвера си върху съседния стол, вместо да го окачи върху стената. Тя бързо се пресегна, сграбчи колана, окачи го на стената и заяви:
— Никакви оръжия на масата.
Клиф Бакстър усети подтекста в думите й и след кратко стресване се захили глупаво.
Ани му наля сок и кафе, после му изпържи яйца с картофи и бекон и му сервира закуската.
— Седни — каза той.
Тя седна срещу него.
Той се усмихна. Дъвчеше.
— Да не си изгубила апетита си?
— Ядох.
— Ще оставя пушките и амунициите долу. Сипи ми още кафе — проговори той, без да спира да дъвче.
Тя се изправи и му наля още кафе.
— Не мисля, че я беше извадила, за да ме убиеш.
— Ако исках да те убия, щях да си купя пистолет.
— Да, така е. Виж, можеш да си купуваш револвери, да крадеш и да вземаш на заем оръжие, но това няма никакво значение. Не се боя от теб, скъпа.
Тя знаеше, че той се опитва да възстанови разклатеното си мъжко самочувствие, след като бе подмокрил панталоните си. Щеше да му позволи да направи всичко, каквото иска, само и само да се махне от къщата.
— Аз посегнах към пистолета, не беше ли така? Нямах никакъв шанс, но въпреки това все пак посегнах.
— Да. — Вярно, той се бе оказал дори по-тъп, отколкото бе предполагала. Един интелигентен човек в такава ситуация би знаел, че има поне петдесет на петдесет шанс да разубеди жена си да не го застрелва и по-малко от един на милион шанс да извади револвера и да стреля срещу заредена и готова за стрелба пушка. Клиф Бакстър обаче нямаше мозък. Но пък имаше непомерно его. Един ден това със сигурност щеше да го убие, сигурна беше.
— Сигурно се чудиш дали щях да те убия.
— Пет пари не давам и да ме беше убил.
— Какво искаш да кажеш с това „пет пари не давам“? Разбира се, че даваш пет пари. Ти имаш деца, имаш семейство. — Той се усмихна. — Направо ме съсипваш. — Той я потупа по ръката през масата. — Виж, знам защо искаше да ме убиеш. И знаеш ли защо? Защото ме обичаш.