Можеше да се обади на сестра й и да обясни положението, но това щеше да означава преждевременно да се признае за победен — или още по-лошо, че му липсва въображение. И тогава му хрумна нещо.
Той излезе от бара и отиде при външните телефони. Там също имаше опашка и се наложи да чака.
В десет и половина успя да се добере до една от кабините и набра домашния номер на Чарли Адеър, но му отговори телефонен секретар.
— Чарли — каза Кийт, — заседнах на летището. Навън бушува ураган, в случай че не си забелязал. Прати кола да ме върне в хотела. Позвъни на летището. Аз съм на „Дълес“, не на Националното.
После се настани в чакалнята и се зачете във вестник, за да чуе, когато повикат името му. Знаеше, че Адеър ще получи съобщението му, защото в техния бранш хората проверяваха телефонния си секретар от мобифон поне веднъж на час. От това зависеше свободният свят. Или поне бе зависил.
В единайсет без пет повикаха по високоговорителите господин Ландри. Той вече бе открил най-близкия обществен телефон и вдигна слушалката.
— Господин Ландри — разнесе се мъжки глас, — тук е Стюарт, вашият шофьор от сутринта. Господин Адеър ми позвъни и…
— Къде сте в момента?
— Тук съм, на „Дълес“. Мога да ви чакам точно пред залата за заминаващи на „Ю Ес Еър“.
— След пет минути. — Кийт бързо закрачи към изхода. Видя Стюарт, сивокос петдесетинагодишен мъж, да стои до линкълна и отиде при него. Шофьорът сложи чантата му в багажника и Кийт седна на предната дясна седалка.
— Отзад няма ли да ви е по-удобно, господине?
— Не.
Стюарт седна зад волана и потегли по рампата.
— Благодаря — каза Кийт.
— Това ми е работата, господине.
— Женен ли си, Стюарт?
— Да, господине.
— Съпругата ти с разбиране ли се отнася към теб?
Шофьорът се засмя.
— Не, господине. — Той бавно шофираше в силния дъжд и следваше табелите, упътващи към изхода на летището.
— Какви нареждания си получил? — попита Кийт.
— Да ви откарам във „Фор Сизънс“, господине. Запазили са стая за вас. Всичко е пълно заради времето, но господин Адеър е уредил въпроса.
— Той е чудесен човек.
— Господин Адеър ме прати на Националното летище веднага щом чу, че е затворено.
— Оценявам го.
— После му се обадих и той каза, че сте отишли на „Дълес“, затова дойдох тук.
— Съвременните комуникационни средства са истинско чудо. Всички са във връзка помежду си.
— Да, господине. Имам пейджър, клетъчен телефон и радиостанция.
— Господин Адеър каза ли откъде се обажда?
— Не, господине. Но трябва да позвъня на телефонния му секретар и да съобщя, че съм ви открил.
— Аз ще се погрижа за това. — Кийт взе клетъчния телефон, набра номера и каза:
— В колата съм, Чарли. Благодаря ти. Ще се опитам да съм на място утре вечер, но първо ще се върна в Охайо. Позвъни ми на този телефон. — Той го прочете и прибави: — По-късно ще си поговорим. — После затвори и попита Стюарт: — Някога бил ли си в Охайо?
— Не, господине.
— Щатът на кестените.
— Да, господине. — Шофьорът го погледна, но не каза нищо повече.
Приближиха до изхода на „Дълес“.
— Карай на север по двайсет и осмо шосе — рече Кийт. — Трябва да спрем на едно място, преди да се върнем във Вашингтон.
— Да, господине.
Кийт погледна часовника на таблото. Единайсет и петнайсет.
— Отвратително време.
— Да, господине.
— Би трябвало да знаем за приближаването на този ураган.
— Цяла седмица го повтарят. Сутринта съобщиха, че ще мине по крайбрежието на Вирджиния и че цяла нощ ще има силен вятър и дъжд. Оказаха се прави.
— Когато стигнеш до шосе номер седем, карай на запад.
— Добре. — След няколко километра Стюарт попита: — Още колко на запад, господин Ландри?
— Ами около… чакай да видя — около осемстотин.
— Господине?
— Най-после ще имаш възможност да видиш великия щат Охайо, Стюарт.
— Не ви разбирам.
— Съвсем просто е. Трябва да отида в Охайо. Вашингтонските летища са затворени. Пътуваме за Охайо.