Шофьорът го погледна, после погледна радиостанцията и телефона и каза:
— Господин Адеър не… той каза, че…
— Господин Адеър не е наясно с положението. Ще го информирам.
Стюарт замълча. По време на дългогодишната си служба се бе научил да изпълнява каквото му наредят, независимо колко неподходящо или странно му се струва. И все пак Кийт си помисли, че трябва да му каже няколко думи.
— Можеш да се обадиш на жена си и да й обясниш.
— Да, господине. Може би първо трябва да се свържа с господин Адеър. Не зная дали имам право…
— Стюарт, тази сутрин приказвах с министъра на отбраната и президента на Съединените щати. Налага ли се да позвъня на някой от тях, за да получа разрешение?
— Не, господине.
— След известно време ще разговарям с господин Адеър. Ти си гледай пътя. Аз ще набера номера на жена ти. Продиктувай ми го.
Стюарт го направи и Кийт го набра. Заради времето трябваше да опита няколко пъти, но накрая му отговори женски глас и той каза:
— Ало, госпожо…
— Аркел — подсказа му шофьорът.
— Госпожо Аркел, тук е генерал Ландри от Съвета за национална сигурност. Съжалявам, но тази нощ ще се наложи да задържим съпруга ви на работа… Да, госпожо. Ето, разговаряйте с него. — Той му подаде телефона и Стюарт унило го взе.
— Не, не зная колко ще закъснея…
— За всеки случай смятай до утре вечер — каза Кийт.
— Да, скъпа, аз…
Кийт се загледа в дъжда през страничния прозорец.
— По-късно пак ще ти се обадя — каза шофьорът на жена си, затвори и замърмори нещо.
— Всичко наред ли е?
— Да, господине.
— Ето го шосе номер седем. По него ще стигнем до магистрала 81 и ще поемем на север.
— Да, господине.
— Карай бавно. Ще се опитаме да наваксаме по-късно, когато се измъкнем от това време.
— Да, господине. Не мога да нарушавам ограничението за скоростта. Такъв е законът.
— Справедлив закон. Дълъг ден, а?
— Да, господине.
— После ще те сменя.
— Не ми е позволено, господин генерал.
— Полковник. Понякога се представям като генерал. За пред дамите.
Стюарт за пръв път му се усмихна. Докато бавно пътуваха по шосе номер седем, телефонът иззвъня и Кийт отговори.
— Здравей, Чарли.
— Още ли си в колата?
— Не, тичам до нея.
— Стюарт лесно ли те откри?
— Да, сега съм в колата. Нали тук ми се обаждаш?
— Вече трябваше да си във „Фор Сизънс“. Къде сте?
— В колата.
— Къде е скапаната кола?
— На шосе номер седем.
— Защо? Какво му е на пътя от „Дълес“?
— Доколкото зная, нищо.
Последва мълчание. Кийт чу в слушалката далечна музика и разговори.
— Накъде си се запътил, Кийт? — попита Чарли.
— Знаеш накъде.
— Господи, човече, не можеш да отвлечеш държавен автомобил и шофьор…
— Защо не? Отвличал съм автомобили и шофьори в други държави. Защо да не го направя и тук?
Чарли дълбоко си пое дъх и попита:
— Стюарт с теб ли е?
— Да. Ние се погрижихме за жена му, ти се погрижи за разрешението. Ще се опитам да се върна до утре вечер. Приятно прекарване на купона, вечерята или там, където си. Благодаря, чао…
— Почакай. Виж, не можеш ли просто да й се обадиш и да й кажеш, че ще излетиш от Вашингтон утре?
— Не. Имам среща утре сутрин.
— Кажи й да вземе самолета и да пристигне тук.
— Ще избягаме заедно.
— Мъчен човек си, Кийт.
— Аз ли съм мъчен? Ти ме отвлече във Вашингтон. И си знаел за урагана.
— Не знаех. Поне според прогнозите изобщо не трябваше да се приближава към крайбрежието. Виж, защо Ани просто не вземе самолета…
— Нали си се запознал с мъжа й, Чарли? Адски кофти тип. Тя иска да съм там, когато се освобождава от него. Освен това трябва да си взема някои неща от вкъщи. Разбра ли?
— Да. Няма смисъл да споря с човек, който мисли с оная си работа. Ще успееш ли?
Кийт погледна часовника на таблото. Беше дванайсет и десет.
— Почти — отвърна той.
— Успех тогава. Кажи на Стюарт, че ще го черпя. Обади ми се утре.
— Непременно. — Кийт затвори и се обърна към шофьора. — Господин Адеър ти дължи огромна услуга. Ще черпи.
— Той ми дължи адски много услуги.