— Аз също.
След половин час излязоха на магистралата и поеха на север.
— Запомни пътя. После ще се връщаш сам.
— Да, господине.
Известно време поговориха за спорт. Колкото повече се отдалечаваха от района на урагана, толкова повече отслабваше дъждът и когато навлязоха в Мериленд, Стюарт се съгласи да наруши ограничението на скоростта с петнайсет километра в час.
В Хейгърстаун Кийт му каза да завие на запад. Пътят бе добър и в този час почти нямаше движение, но минаваше през Апалачите и Стюарт, иначе агресивен градски шофьор, загуби увереността си.
Спряха при един малък комплекс за отдих и след като се върна от тоалетната, Стюарт завари Кийт зад волана.
— Нямате право да шофирате този автомобил, господине.
— Освен при извънредни обстоятелства, а е факт, че ти започваш да клюмаш. Легни си отзад и си почини, иначе ще те оставя тук.
— Да, господине. — Стюарт се подчини и легна на широката седалка.
Кийт потегли и след петнайсетина минути чу Стюарт да захърква. Включи радиото и го настрои на някаква кънтри станция.
На юг от Питсбърг спря да зареди бензин. Беше четири и двайсет и до Кълъмбъс оставаха около пет часа, после още два по второстепенни и черни пътища до Спенсървил и около час до Чатъм. Нямаше да успее за срещата си в десет часа, нито за полета от Толедо в два и петнайсет. Но трябваше поне приблизително да следва плана в някакъв видоизменен вид.
В седем сутринта, все още на няколко часа от Кълъмбъс, Кийт се опита да набере чатъмското бюро справки, за да получи номера на Тери, но не успя да се свърже по клетъчния телефон. Отби при един крайпътен комплекс и намери обикновен телефон. Стюарт се събуди, слезе от колата и се протегна.
Кийт се свърза с бюрото и поиска номера на Тери или Лорънс Инграм в окръг Чатъм. Включи се запис, който му го съобщи, и той използва кредитната си карта, за да го набере.
— Ало? — отговори му женски глас.
— Тери?
— Да?
— Тук е Кийт Ландри.
— О, Господи! О…
— Всичко наред ли е?
— Да. Къде си? Идваш ли? Колко е часът?
— Изслушай ме, Тери. На път съм. В момента съм източно от Кълъмбъс. Ще закъснея. Ще пристигна… някъде в ранния следобед. Разбра ли? Първо трябва да мина през фермата. Всичко ли разбра?
— Да… Ани ще е тук в десет. Какво да й кажа?
Кийт дълбоко си пое дъх. Явно не всички от семейство Прентис бяха интелигентни.
— Предай й каквото ти обясних току-що.
— Аха. Добре. Кийт, толкова се вълнувам за двама ви! Нямаш представа колко е нещастна. Това е прекрасно, като сън, не мога да повярвам, че е истина.
Известно време Кийт я остави да бъбри, после я прекъсна:
— Виж, Тери, недей да й се обаждаш. Струва ми се, че подслушват телефона й. Ако й позвъниш, все едно че съобщаваш в полицията. Разбра ли?
— Да… но тя ще дойде в десет…
— Чудесно. Кажи й го лично. Обядвайте. Ще пристигна веднага щом мога. Ще вземем по-късен полет.
— Добре, ще й кажа. По кое време?…
— Към един. Повече няма да се обаждам. Просто й кажи да ме чака.
— Нямам търпение да пристигнеш.
— Аз също. Благодаря, Тери. Благодаря ти за това, че през всички тези години ни беше посредник. Сега го направи за последен път. Става ли?
— Къде си сега?
— Близо до Кълъмбъс, Охайо. Идвам с автомобил от Вашингтон. Времето беше лошо и не успях да взема самолет. Когато Ани дойде у вас, предай й, че съм на път и се извинявам. Кажи й също да не се обажда във фермата. Може да подслушват и моя телефон.
— Твоя телефон ли?
— Да, моя. Мъжът й може да го подслушва.
— Гадно копеле! Мразя го.
— Добре. — Кийт повтори всичко още веднъж, сбогува се и затвори. После отиде при колата и попита Стюарт: — Искаш ли да позвъниш у вас? Ще ти дам кредитната си карта.
— Не, благодаря. Ще се обадя от Охайо.
— Вече сме в Охайо.
— О… Ще позвъня по-късно. Прекалено рано е.
Кийт запали двигателя и потегли на север по околовръстната магистрала покрай Кълъмбъс, после зави на северозапад по път 23.
Денят бе слънчев, студен и с разкъсана облачност. Имаше малко движение, най-вече туристи, навярно насочили се към езерата.
Стюарт изглеждаше очарован от пейзажа.
— Навсякъде само ферми. Какво е това, царевица ли?
— Да, царевица.