— Кой яде цялата тази царевица? На мен ми се случва може би веднъж месечно. Много царевица ли ядете тук?
Вместо да му обяснява разликите между фуражната и сладката царевица, Кийт отвърна:
— Тя присъства в менюто ни три пъти дневно.
Стюарт вече беше съвсем буден, наслаждаваше се на гледката и постоянно му сочеше плевници и домашни животни.
Когато пресякоха границата на окръг Спенсър, наближаваше единайсет.
През последните двайсет и пет километра от пътя Кийт намали скоростта. Не забеляза полиция, пък и нямаше да познаят автомобила му, но не искаше да има проблеми толкова близо до целта.
Спря на отбивката към фермата, взе пощата си от кутията, прегледа я и продължи към къщата. Сред обичайните рекламни листовки имаше няколко призовки от спенсървилския пътнотранспортен съд за различни нарушения, за които не си спомняше да са му връчвали талони. Колкото и дребнаво да беше това заяждане, Кийт разбираш, че полицията може да го арестува по всяко време, ако не се отзове на посочената дата. Тя обаче бе в понеделник и дотогава той отдавна вече нямаше да е в щата.
— Тук ли живеете? — попита Стюарт.
— Да. — Той спря пред портата и излезе. Шофьорът го последва и започна да се оглежда, затова Кийт сам извади чантата си от багажника и каза: — Ела вътре да се измием.
Влязоха в къщата през предния вход и той показа на Стюарт банята на втория етаж.
— Ще те чакам долу. Вземи си нещо от хладилника.
После отиде в стаята си, хвърли чантата на леглото и извади предварително приготвения си куфар от гардероба. В сака му винаги имаше тоалетни принадлежности и бельо, навик, останал от две десетилетия ненадейни пътувания. Най-важните му документи вече бяха в дипломатическото му куфарче и Кийт пъхна паспорта си във вътрешния джоб на сакото си.
Изми се в банята, после отнесе багажа си на долния етаж.
Шофьорът пиеше портокалов сок в кухнята. Кийт си наля остатъка от бутилката.
— Съжалявам, че не мога да ти предложа нищо за закуска, Стюарт.
— А, не се безпокойте. — Той се огледа. — Тази къща е ужасно стара.
— Стотинагодишна. Ще можеш ли да се оправиш по обратния път до Вашингтон?
— Да, струва ми се.
Кийт извади от портфейла си четиристотин долара.
— Това е за бензин, храна и магистрални такси. Отбий се в някоя ферма и купи прясна продукция. Ще зарадваш госпожа Аркел.
— Благодаря, полковник. Прекарах чудесно.
— Знам. Пак ще го направим някой път.
— Може ли да използвам телефона ви?
— Не, подслушват го. Никой не знае, че съм тук. Позвъни някъде от пътя.
Стюарт бе достатъчно опитен, за да не се изненадва или да задава въпроси. След като му обясни как да стигне до път 23, Кийт прибави:
— Ченгетата в този окръг са кофти. Недей да бързаш.
— Да, господине. Надявам се пак да се видим във Вашингтон.
— Дано. — Стиснаха си ръцете и Стюарт потегли.
Кийт мислено провери списъка с нещата, които трябваше да вземе, после затвори и заключи предната врата и отнесе багажа си отзад при колата.
На предната седалка имаше лист с напечатан текст: „Трябваше да си тръгнеш до петък, а виждам, че колата ти още е тук. В понеделник ще намина да проверя дали си заминал“.
Подпис нямаше и думите не можеха да се разтълкуват като заплаха в съда. Но Кийт нямаше намерение да ходи при окръжния прокурор. Или щеше да убие Бакстър, или да го остави жив. Всъщност зависеше от самия Бакстър.
Зачуди се защо ченгето му дава отсрочка до понеделник, после се сети, че през уикенда е на лов или за риба. Дори полицейският началник се нуждаеше от ден на мир и покой. Нямаше значение. Щеше да си тръгне преди понеделник. Всъщност още тази вечер, когато се прибереше вкъщи и откриеше, че жена му я няма, Клиф Бакстър можеше да разбере, че Кийт Ландри наистина си е заминал, при това заедно с госпожа Бакстър. Той се зачуди дали Ани ще му остави прощално писмо.
Седна зад волана и завъртя ключа. Нищо. Абсолютно нищо. Отключи предния капак, излезе навън и го вдигна. Акумулатора го нямаше и на мястото му беше оставена бележка със съвсем просто съдържание: „Майната ти“.
Той дълбоко си пое дъх. Бакстър го затрудняваше да изпълни обещанието си към Ани. Последните два дни бяха отвратителни, като се започнеше с появата на Чарли Адеър. Посещението в Белия дом също не го бе преизпълнило с щастие. Нито пък ураганът Джак. А сега и това. „Добре, Ландри. Поредният транспортен проблем.“ Той се замисли за миг, после отиде в плевника. Градинският трактор имаше дванайсетволтов акумулатор и амперажът му трябваше да е достатъчен.