— Възможно е.
— Опитай се да поговориш с нея, преди да заминеш.
— Няма да е лесно.
— Утре ще ида да я видя. Зная, че не мога да й телефонирам. Но ще намина след черква и някак ще успея да поговоря насаме с нея. Ще ви уговоря среща.
— Наистина съм ти признателен за помощта, Тери, но на нас с Ани ни е нужно време, за да помислим.
— Имахте цели двайсет години.
— Още няколко седмици няма да променят нещата.
— Може и да ги променят.
— Няма, повярвай ми. Хайде да оставим това. Ще се свържа с теб след няколко седмици. Дотогава главите на всички ни ще са се поизбистрили.
— Добре. Не искам да се намесвам.
— Ти много ни помогна. — Кийт запали двигателя.
— Ядосан си.
— Не, не съм. — Той се усмихна. — Ако ти кажа, че си също толкова хубава и секси, колкото сестра ти, ще се проявиш ли като истинска представителка на Средния запад и ще ми лепнеш ли един хубав шамар?
Тери се усмихна.
— Не, ще получиш целувка. — Тя се наведе и го целуна по бузата през прозореца. — Пази се. До скоро.
— Чао. — Кийт подкара колата и се насочи обратно към окръг Спенсър.
Двайсетгодишната му служба в разузнаването си имаше плюсовете. Човек се научаваше да мисли различно от повечето хора, представяше си живота като партия шах, предварително подготвяше следващите си шест хода и никога не издаваше повече информация, отколкото трябва да знаят другите. Можеше да се довери на Тери, разбира се, но не и на преценката й. За нея бе най-добре да си мисли, че е ядосан. Кийт не се опитваше да я манипулира, а чрез нея и Ани. Но трябваше да си разчисти сметките с Клиф Бакстър и колкото по-малко знаеше Тери, толкова по-добре.
Писмото на Ани. Нямаше нужда да чете между редовете — всичко беше написано съвсем ясно. Тя бе разочарована, навярно наранена. Страхуваше се за сигурността си. Не искаше да го обременява. Кийт приемаше всичко това за чиста монета. Сега Ани искаше от него да я успокои, че всичко е наред — че не трябва да се безпокои за пътуването до Вашингтон, че Клиф Бакстър не го тревожи и че самата тя не е бреме за него.
И все пак го молеше да почакат. Даже Кийт да се съгласеше, поведението на съпруга й бе непредвидимо. „Прекарала е ужасна седмица с него.“
Спомни си думите на Гейл за инцидент с огнестрелно оръжие в дома на Бакстърови и не за пръв път си помисли, че Ани ще застреля мъжа си. Не можеше да й го позволи. Това просто не трябваше да се случва. Но ако се готвеше да го направи, Ани щеше да изчака заминаването му, така че имаше време да й попречи. Ако беше разиграл картите си с Тери както трябва, тя щеше да каже на сестра си, че Кийт Ландри си заминава и че както изглежда, може и да не се върне. Това бе измама, трябваше да го признае, но нямаше как. „В любовта и войната е позволено всичко.“ Е, може би не всичко, но много.
Той пресече границата на окръг Спенсър и след двайсет минути пристигна в Спенсървил. Мина покрай къщата на Ани на Уилямс Стрийт, но в отбивката нямаше кола. Продължи, спря пред банката и изтегли от банкомата максимално позволената сума, която в тези краища бе четиристотин долара. После обиколи града, но не видя белия линкълн на Ани.
Напусна Спенсървил, пое по магистрала 22 и спря на бензиностанцията на Арлс да налее бензин.
Боб Арлс излезе и му махна с ръка.
— Как я караш?
— Чудесно. А ти?
— Добре. — Арлс се приближи до него. — Имаш нов шевролет.
— Да.
— Харесва ли ти?
— Естествено.
— Избави ли се от оная бракма?
— Направих я на курник.
Арлс се засмя, после попита:
— Клиф Бакстър изобщо успя ли да те открие?
Кийт го погледна.
— Отби се миналата седмица.
— Да, спомена, че ще намине. Казах му, че си идвал тук.
— Благодаря. — Той остави маркуча на колонката. Влязоха вътре и Кийт му плати. — Често ли минава оттук?
Изражението на Боб се промени.
— Ами… преди идваше често. Ние зареждаме много от фирмите в града и окръга. Но… хм… имахме някои проблеми.
— Май чух за това.
— Да… много хора са чули.
Кийт влезе в съседното помещение, което служеше за магазин. Боб Арлс го последва. Зад щанда нямаше никой.
— Къде е госпожа Арлс?
— Замина за известно време. — Боб замълча, после прибави: — Предполагам, знаеш защо, щом си чул за оная църковна среща.